Той направи обратен завой и подкара към нея. Тя вървеше и хлипаше, като бършеше очи с ръкава си.
Той свали стъклото на колата.
– Добре ли си, миличка?
– Разкарай се!
Сама подписа присъдата си, като хукна сърдито към храстите край пътя, за да се отдалечи от бавно пълзящата му кола. Още сто метра биха я извели на добре осветена отсечка от улицата.
Оставаше му просто да отбие от платното и да паркира. Вдигна качулката си, преди да слезе от колата, и с готов в ръката му нож пое спокойно назад към мястото, където тя беше изчезнала. Чуваше я как се промъква с усилие през гъстия храсталак между дърветата, насадени в този участък, за да смекчат контура на широката сива улица с две ленти. Тук нямаше улична лампа. Беше невидим за минаващите шофьори, докато вървеше прикрит от тъмните разлистени клони. Когато тя отново се добра до тротоара, той стоеше готов да я изтласка обратно с насочен към нея нож.
Прекара цял час в храстите, преди да остави трупа. Откъсна обеците от ушите й, а после в самозабрава бе рязал части от нея. Изчака пауза в уличното движение и все още с качулка на главата се шмугна в крадената кола.
Подкара, усещайки всяка фибра в тялото си трептяща от ентусиазъм и задоволство, а от джобовете му се процеждаше кръв. Едва тогава мъглата се вдигна от очите му.
Последния път бе използвал служебна кола, която впоследствие почисти щателно пред очите на неподозиращите си колеги. Съмняваше се, че някой ще е способен да изкара кръвта от тапицираните с плат седалки и сътветно ДНК-то му щеше да е навсякъде. Какво можеше да направи? Тогава почти бе изпаднал в паниката.
Кара киломери на север, преди да изостави колата в безлюдно поле далеч от главния път, към което не гледаха никакви сгради. Тук свали фалшивите номера, натопи единия си чорап в резервоара с бензин, хвърли го върху окървавената предна седалка и го запали. На пламъка му отне дълго време да се разпали както трябва. Наложи му се да приближи автомобила няколко пъти, за да помогне, докато най-сетне в три часа посред нощ го видя, треперещ от студ от прикритието си сред дърветата, да експлодира. После хукна да бяга.
Беше зима и поне качулката не изглеждаше неуместна. Зарови фалшивите номера в една гора и забърза по пътя си с наведена глава и ръце в джобовете, опипващи скъпоценните сувенири. Обмислял бе да зарови и тях, но не можа да се накара да го стори. Замазал бе кървавите петна върху панталоните си с кал. На станцията на метрото също остана с качулка и седна в един ъгъл на влака, като се преструваше на пиян, за да държи хората далеч от себе си. Бърбореше си неразбираемо и сътвори онази аура от заплаха и лудост, която действаше като полицейски кордон, щом искаше никой да не го закача.
Докато стигна до дома си, вече бяха намерили трупа й. Той изгледа репортажа по телевизията вечерта, като в същото време се хранеше от поднос върху скута си. Намериха и изгорялата кола, но не и фалшивите номера, а това беше едно доказателство за неподражаемия му късмет, за чудноватата закрила, спускана му от космоса. Приятелят, с когото се беше карала, бе арестуван, обвинен и въпреки много рехавите доказателства срещу него – осъден! Мисълта, че онзи мухльо лежеше в затвора, още го разсмиваше понякога...
И все пак през онези дълги часове, докато шофираше през нощта с мисълта, че всяка случайна среща с полицията може да е фатална, когато се боеше от заповед да изпразни джобовете си и трепереше да не би някой бдителен пътник да забележи засъхналата кръв по него, си извади сериозна поука. Планирай всяка подробност. Не оставяй нищо на случайността.
Затова сега имаше нужда от масаж с обезболяващ мехлем. Първият му приоритет беше да се погрижи глупавата нова хрумка на То да не попречи на собствените му планове.
30
I am gripped, by what I cannot tell . . .
Blue Öyster Cult, ‘Lips in the Hills’
Държан съм в плен и сам не зная от какво...
Блу Ойстър Кълт, „Устни сред хълмовете“ – Б. пр.
Страйк беше обръгнал на колебанията между френетична активност и принудителна пасивност, налагани от хода на разследването. И все пак уикендът след обиколното им пътуване до Бароу, Маркет Харбъро и Корби го завари в странно състояние на напрежение.
Постепенното завръщане към цивилния живот през последните няколко години го бе сблъскало с трудности, които му бяха спестени като военен. Луси, неговата полусестра, единствената от братята и сестрите му, с която бе споделял детството си, му се обади рано в събота сутринта да попита защо не е отговорил на поканата й за тържеството по случай рождения ден на средния му племенник. Той й отговори, че не е бил в Лондон и е нямал достъп до имейлите, пращани в офиса, но тя почти не го слушаше.