След месец някакъв човек застана пред будката за вестници на Карло Аркуци на Четирийсет и трета улица. Карло изстина от ужас, тъй като бе сигурен, че човекът възнамерява да завре пистолет в лицето му и да го ограби. Беше едва осем вечерта, още не се бе стъмнило и наоколо имаше много хора, но нима подобни неща са в състояние да спрат един pazzo2?
Този изглеждаше доста pazzo — беше толкова слаб, че бялата риза и сивите му панталони висяха на него като на закачалка, а очите му сякаш надзъртаха от дъното на дълбок кладенец имаше вид на човек, който е освободен от концентрационен лагер или (поради колосална грешка) от лудницата. Пъхна ръка в джоба си и Карло Аркуци си рече: „Ето, сега ще извади пистолета.“
Но вместо оръжие от джоба се подаде износен „Лорд Бакстън“, а от портфейла изскочи десетдоларова банкнота. С най-нормален тон човекът със сивите панталони и бялата риза поиска пакет „Марлборо“. Карло извади цигарите, постави върху пакета кутийка кибрит и ги бутна на клиента. Докато онзи разпечатваше пакета, Карло приготви рестото.
— А, не — отсече, като видя дребните. Вече беше захапал една цигара.
— Как така не?
— Искам да кажа, задръжте рестото — поясни мъжът и протегна кутията към Карло. — Пушите ли? Вземете си, ако искате.
Карло недоверчиво изгледа мъжа със сивите панталони и бялата риза.
— Не пуша. Вреден навик.
— Много вреден — съгласи се мъжът, запали и вдиша дима с видимо задоволство. Пушеше, без да помръдва от мястото си, и наблюдаваше минувачите на отсрещния тротоар. Сред тях имаше и момичета. Мъжете се заглеждат по момичета с летни рокли, това е присъщо на човешката природа. Карло вече не смяташе мъжа за откачен, макар да бе оставил на тясното тезгяхче на будката за вестници цяла десетачка.
Изпуши цигарата чак до филтъра. Като се обърна към Карло, позалитна, сякаш не бе свикнал да пуши и му се беше завило свят.
— Каква приятна вечер — отбеляза.
Карло кимна. Действително. Много приятна вечер.
— Имаме късмет, че още сме живи — отвърна.
— Всеки от нас. Във всеки един миг — потвърди мъжът. Застана на бордюра, където беше поставено кошче за смет, изхвърли пълната кутия, от която липсваше само една цигара. — Всеки от нас. Във всеки един миг.
И отвина. Карло го проследи с поглед и заключи, че може би все пак е pazzo. А може би не е. Лудостта е трудно дефинируемо понятие.
Това е разказ, напомнящ донякъде стила на Кафка, който описва следствено подземие в южноамериканската версия на Ада. В подобни истории разпитваният обикновено си признава всичко, след което бива убит (или обезумява). Аз исках да напиша разказ с по-щастлив край, макар и нереален. Ето какво се получи.