„За к’во са ни тия скапани белезници“ — рече си Флечър.
Жената с вид на годеницата на Франкенщайн и смугъл тен се наведе към Ескобар и му прошепна нещо, закривайки уста с длан. Той кимна с усмивка.
— Естествено, ако нашият гост се опита да направи някоя глупост или предприеме агресивни действия, ще трябва да стреляш, Рамон. — Захили се гърлено — пухкав смях на пухкав човек за пред телевизионна камера — и повтори казаното на испански за Рамон. Охранителят кимна сериозно, затъкна белезниците в колана си и отстъпи в периферията на зрението на Флечър.
Ескобар отново насочи вниманието си към госта. Извади от джоба на изпъстрената си с папагали и листа широка памучна гуаябера червено-бял пакет „Марлборо“ — любимата марка на пушачите от третия свят.
— Цигара, господин Флечър?
Флечър посегна към пакета, който Ескобар постави на ръба на масата, сетне отдръпна ръка. Отказа цигарите преди три години и предполагаше, че ако сега запали, ще възвърне навика си да пуши — най-вероятно и да пие силен алкохол — но в момента не изпитваше нито желание, нито нужда от цигара. Просто искаше да видят, че пръстите му треперят.
— Може би след малко. В момента цигарата може да…
Какво? За Ескобар нямаше значение — той кимна разбиращо и постави червено-белия пакет на ръба на масата. Флечър за миг имаше болезнено видение — представи си как спира на будката за вестници на Четирийсет и трета улица и си купува пакет „Марлборо“. Свободен човек, който купува блажената отрова на Нюйоркска улица. Даде си дума, че ако се отърве, ще го направи. Като хората, дето ходят на поклонение в Рим или Йерусалим, като се излекуват от рак или прогледнат.
— Онези, които са ви причинили това… — Ескобар махна с не особено чистата си ръка към лицето на Флечър — … бяха наказани. Не много строго, за което обаче, както ще забележите, се въздържам да се извиня. Тези хора са патриоти, като нас тук. Какъвто сте и вие самият, нали, господин Флечър?
— Предполагам. — Имаше задача да ги предразположи с изплашения си вид на човек, който е готов да каже какво ли не, само и само да се измъкне. Задачата на Ескобар пък бе да успокои мъжа на стола, че подутото му око, сцепената му устна и разклатените му зъби са дребна работа — станало е недоразумение, което скоро ще бъде изгладено, след което той ще бъде освободен да си върви. Още си даваха труд да се лъжат, дори тук — в стаята на смъртта.
Ескобар насочи вниманието си към Рамон и енергично заговори на испански. Флечър не владееше езика толкова добре, та да долови всички подробности, но пък не можеш да прекараш пет години в тая задръстена столица, без да научиш това-онова — испанският е най-трудният език на света, както Ескобар и Годеницата на Франкенщайн несъмнено знаеха.
Ескобар попита дали багажът на Флечър е стегнат и стаята му в хотел „Магнифисънт“ е освободена:_Si_. Пред министерството чака ли кола, която да закара господин Флечър на летището, когато разпитът свърши — Si, намира се на ъгъла на улица „Пети май“.
Ескобар отново се обърна към Флечър и каза:
— Разбрахте ли какво го попитах? — Неясният му говор отново напомни на Флечър за телевизионните му изяви: Ниско налягане? К’во ниско налягане? За к’во ни е т’ва скапано ниско налягане.
— Питам дали стаята ви е освободена… макар че след цялото това време сигурно я приемате по-скоро като квартира… и дали отвън чака кола, която да ви откара на летището, като приключим разговора. — Само че докато говореше на испански, не употреби думата „разговор“.
— Н-наистина ли? — попита с вид на човек, който не може да повярва в дяволския си късмет. Така поне се надяваше.
— Ще излетите с първия полет на „Делта“ за Маями — съобщи Годеницата на Франкенщайн без следа от испански акцент. — Ще получите паспорта си веднага щом самолетът кацне на американска земя. Няма да пострадате и няма да бъдете задържан тук, господин Флечър — не и ако ни сътрудничете — но да сме наясно от сега — ще бъдете депортиран. Изритан. Както казват американците, ще ви бием дузпата.
Беше много по-изпечена от Ескобар. Напушваше го на смях, като се сетеше, че я е смятал за негова подчинена. „И ти се смяташ за журналист“ — присмя се на себе си. Разбира се, ако беше най-обикновен журналист, кореспондент на „Таймс“ в Централна Америка, нямаше да се намира в подземието на Министерството на информацията, осеяно с петна, подозрително приличащи на кръв. Престана да бъде най-обикновен журналист преди около шестнайсет месеца, когато се запозна с Нуньес.
— Разбирам — отвърна.