Ескобар беше извадил цигара от пакета. Запали я с позлатено „Зипо“ с инкрустация от фалшив рубин.
— Значи сте готов да съдействате на разследването, господин Флечър?
— Имам ли избор?
— Човек винаги има избор, но ми се струва, че чергата под краката ви е доста поизтъняла в нашата страна. Нали така казвате в Америка?
— Почти — отвърна Флечър, а в същото време мислено си отправи следното предупреждение: „Гледай да не се поддадеш на желанието да им повярваш. Би било съвсем естествено да им повярваш, вероятно и да им кажеш истината — особено след като си бил извлечен от любимото си кафене и пребит от мъжаги с дъх на препържен боб — но дори да получат от теб онова, което искат, това няма да те спаси. Ето какво трябва да си повтаряш — това е единствената идея, която си струва на подобно място. Тия приказки нищо не значат. По-важно е какво има на количката, какво е онова под платнището. По-важен е онзи тип, който за сега не е обелил и дума. И петната по стените, разбира се.“
Ескобар се приведе над масата и го изгледа сериозно:
— Отричате ли, че през последните четиринайсет месеца сте предоставяли сведения на човек на име Томас Херера, който на свой ред ги е препредавал на комунистически метежник на име Педро Нуньес?
— Не. Не отричам. — За да изиграе както подобава ролята си в представлението, заключващо се в разликата между думите „разговор“ и „разпит“, сега бе моментът да започне да се оправдава, да се опитва да обясни. Сякаш историята на човечеството познава случай, в който политически спор е бил спечелен в подобна стая. Но подобно поведение не му беше присъщо. — Всъщност мина повече време. Почти година и половина, струва ми се.
— Вземете си цигара, господин Флечър. — Ескобар отвори едно чекмедже и измъкна тънка папка.
— За сега не. Благодаря.
— Окей. — Ескобар, разбира се, го произнесе като „хо-кей“. Понякога, когато четеше прогнозата за времето, момчетата от апаратната налагаха върху синоптичната карта снимка на жена по бикини. Когато забележеше, Ескобар се смееше, размахваше ръце и се тупаше по гърдите. Беше комично. Като „хо-кей“. Като „скапани знашки“.
Ескобар отвори папката, стиснал цигарата в предните си зъби, в резултат на което димът влизаше право в очите му. Така пушеха по уличните ъгли тукашните старци, които и до ден-днешен носеха сламени шапки, сандали и провиснали бели панталони. Ескобар се усмихна — макар и с плътно затворени устни, като внимаваше да не изпусне марлборото на масата, но важното бе, че се усмихна. Извади от папката гланцирана черно-бяла фотография и я плъзна към Флечър.
— Това е приятелят ви Томас. Не изглежда добре, нали?
Снимката представляваше контрастно изображение анфас. Напомняше на произведенията на прословутите фоторепортери от четирийсетте и петдесетте години, известни с прозвището „Уиджи“. Беше снимка на мъртвец. Очите бяха отворени. Отражението на светкавицата придаваше известна живина. Не се виждаше кръв — само един белег, при това веднага ставаше ясно, че заснетият е мъртъв. Следите от гребена още личаха в току-що сресаната му коса, а очите му блестяха, но с отразена светлина. Веднага ставаше ясно, че е мъртъв.
Белегът беше разположен върху лявото му слепоочие — имаше формата на комета и изглеждаше като обгорено с барут, но не се виждаше дупка от куршум или кръв. Дори малокалибрен пистолет, който е бил насочен достатъчно отблизо, за да остави следи от обгаряне, щеше да го обезобрази.
Ескобар прибра снимката в папката и сви рамене, сякаш искаше да каже: „Видя ли? Видя ли какви работи стават?“. При движението пепелта от цигарата му се посипа по масата. Той я бръсна с опакото на пухкавата си ръка. После каза:
— Не ни се искаше да ви притесняваме. Кому е нужно? Ние сме малък народ в малка страна. „Ню Йорк Таймс“ е велик вестник във велика страна. Разбира се, не сме лишени от гордост, но… — Той почука с пръст по слепоочието си. — Нали разбирате?
Флечър кимна. Томас не слизаше от погледа му. Макар и прибрана в папката, пред очите му бе снимката — следите от гребен в черната коса. Флечър е споделял трапезата на Томас, седял е на пода в дома му и е гледал анимационни филмчета с най-малкото му дете — момиченце на четири-пет годинки. „Том и Джери“, в превод на испански.
— Не искахме да ви притесняваме — продължаваше Ескобар, а тютюневият дим се издигаше към челото му, разливаше се по лицето му и се извиваше покрай ушите му, — но от доста време ви наблюдаваме. Вие не ни виждате — може би защото сте толкова велик — но ние ви наблюдаваме. Знаем, че каквото знаете вие, го знае и Томас, затова отиваме първо при него. Опитваме се да го накараме да каже каквото знае, за да не притесняваме вас, но той не желае. В крайна сметка се обръщаме към нашия колега Хайнц с молба да го накара да проговори. Хайнц, покажи на господин Флечър как се опита да притиснеш Томас да признае, докато в това време Томас седи тъкмо там, където е седнал господин Флечър.