Леля Мария върна бебето на Джелсомина и се зае да приготви бутилка с мляко.
— Защо баща ти е толкова сърдит? — запита тя. — Какво се е случило с чичо ти?
Двете сестри на Джелсомина се скупчиха около нея край масата, като мълчаливо ме оглеждаха, сякаш бях някаква крайно интересна личност.
— От къде да зная какво се е случило с него? — отвърна Джелсомина със сърдит тон. — Няма го в къщата. Това е всичко, което зная.
— Възможно ли е толкова да не забележиш, че нещо не е наред? Защо не ни повика по-рано? Половината град знае, че той е изгубил работата си във фабриката, но никой от тези глупаци не се досети да ни предупреди. Ние двамата с баща ти работим през нощните смени във фабриката, за да можем да се справим и със сеитбата, пък и в оранжерията има много работа…
Все пак не усетих гневна нотка в тона й. Тя като че ли винаги се различаваше в мислите и в чувствата си от другите, сякаш светът не я впечатляваше толкова дълбоко, колкото останалите. Долавях нещо много успокояващо в нейния забързан говор, толкова уравновесен и лишен от внезапен спад или подем, което превръщаше всички събития в най-обикновени случки, без нито една да изглежда по-важна от останалите.
Когато бутилката беше готова, леля Мария пое бебето от Джелсомина, за да го нахрани.
— Пък и това бебе — промърмори леля Мария. — Ако майка му не беше го родила, животът на всички ни щеше да бъде по-лесен.
— Ама, мамо… — заговори Джелсомина.
— Какво? — Леля Мария се обърна към мен. — Той не разбира за какво си говорим, нали така, Виторио? Когато пораснеш, ще разбереш защо баща ти е толкова недоволен.
По-късно сутринта, когато чичо Алфредо се върна, Джино не беше с него. Но каросерията на пикапа му беше пълна с разсад. Листата образуваха плътен зелен килим, полюшван от полъха на вятъра и блестящ на слънчевите лъчи заради капчиците вода по листата. Чичо Алфредо ни накара всички да се наблъскаме в кабината на пикапа — отзад щеше да пътува само леля Мария с бебето в скута си. Поехме напряко по неравния черен път през ливадите и нивите зад къщите, така че само след няколко минути стигнахме до фермата на баща ми. На моравата между хамбара и водоема видяхме паркирани няколко коли, а по-нататък в полето забелязах да работят една дузина мъже и жени. Мъжете разтоварваха коритата с разсада от едно ремарке, което Джино бавно преместваше напред с трактора на баща ми. Останалите — повече жени — го следваха, коленичейки, за да набучат разсада в лехите, вече изкопани от плуга зад трактора. Но баща ми никъде не се виждаше.
— Отиде ни неделната почивка — промърмори чичо Алфредо. — Сега ще трябва да ни помогнеш, така че ще поработиш здравата с нас.
Той ми показа как да засаждам разсада. Приклекна ниско над земята, сграбчи шепа пръст от браздата и постави стръка в дупката. Отгоре около всеки стрък забулваше клечки, които да поддържат крехкото стъбло на разсада и които после трябваше да бъдат изскубнати.
— Ето така — рече чичо Алфредо и допря от двете страни на посадения стрък пръсти, след което чевръсто го притисна. Тръбичката, в която стръкът беше закрепен, изскочи нагоре от натиска, но влажната пръст остана прилепнала около корена.
— Точно така трябва да изглежда, когато свършиш засаждането. Ако оставиш много пръст над корена, растението много скоро ще се задуши.
С бързо кръгово движение на ръцете си той подравни ръбовете на браздата, така че посаденият разсад остана здраво закрепен в почвата.
— Не го оставяй прекалено надълбоко в браздата. Трябва да е само малко по-ниско, както аз го направих, а после да не забравяш да запълваш празното място около всеки стрък. Разбра ли?
— Да.
Той повтори тази поредица от действия още няколко пъти, като използваше една къса пръчка, за да отмерва разстоянието между всеки две съседни гнезда. Ръцете му шареха учудващо бързо по лехата, като всеки стрък си намираше мястото със същата възхитителна точност. Все още на колене, той се зае да ме следи със зорък поглед, щом аз започнах да имитирам движенията му. Джелсомина и сестрите й, вече работещи по съседните лехи, също спряха саденето, за да ме гледат. Но аз все не успявах да подреждам гнездата така спретнато и равномерно като чичо Алфредо. След всяка моя грешка той се протягаше нетърпеливо, за да довърши сам работата, като се мръщеше заради моята несръчност.