— Ето така. Никой ли не те е учил на това преди, когато още си бил във Вале дел Соле, а?
Но щом разбра, че няма да мога да се справя, той ме изпрати в хамбара да донеса една кошница, а после ми поръча да вървя след жените, за да събирам дървените клечки, които те изскубваха от вече засадените лехи.
— Ох, Вито! Виж се само как влачиш кошницата. Да не си решил да събереш вътре всичките грехове на този свят?
— Никога не си виждал в Италия такова равно и голямо поле, нали? Можеш цяла сутрин да го ореш с плуга, а после цял следобед да засяваш лехите. Тук не е като в Италия.
— Какво ли въобще знае той? Кога дечурлигата в Италия са ги водили да помагат на полето, както се прави тук? Може би само по жътва и това е всичко. А пък тук всички излизат да се трудят — мъже, жени, деца. Всички. На полето не е като в оранжериите, както и в оранжериите не е като във фабриката.
На мен поне работата през този ден ми се стори безкрайна. Пикапът на чичо Алфредо на няколко пъти идваше и заминаваше, за да носи нови и нови разсади. Аз оставях купчините от клечките през равни разстояния по протежението на ивиците с трева, ограждащи парцела с лехите, като се стараех да отмервам тези междини с еднакъв брой мои крачки. Но по едно време чичо Алфредо забеляза какво вършех.
— Не бива да ги струпваш на толкова много и тъй дребни купчини, разбра ли?
Обядвахме в края на парцела. Слънцето се беше издигнало високо в небето и вече се беше стоплило, ала въздухът си оставаше така свеж, както беше напролет и във Вале дел Соле. Чичо Алфредо донесе отнякъде вода и вино, както и малко месо, заедно с някакво сирене. Жените наклякаха направо по тревата или върху преобърнатите дървени корита за разнасяне на разсада. Мъжете се подредиха покрай пикапа на чичо Алфредо, а някои насядаха в ремаркето. Джелсомина седна далеч от мен, заедно с жените, може би защото не искаше да я причисляват към децата. Един от мъжете извади сгъваемото си джобно ножче и отряза резени от сиренето и месото, като ги подаваше на всеки от нас, набодени на върха на почернялото острие.
— Ами Марио? — обърна се един от мъжете към чичо Алфредо.
— Нищо не знам за него.
— Хм, може би пък да е решил да попътува малко — предположи една от жените. — За да си избистри главата, де.
— Да, бе, пътуване, как ли не! — обади се някой друг. — А нивата му е незасята до края на май.
— Поне знаем, че е бил принуден, рано или късно, да напусне фабриката. След като го чака работата във фермата и няма кой да го отмени…
— Ако е искал да стане така, трябвало е по-рано да напусне фабриката — отсъди чичо Алфредо, със зачервено от яд лице. — Онези проклети надзиратели там, дето вечно дебнат, могат да бъдат снизходителни към някой от техните, но щом работата опре до някой от нашите, са готови да го изхвърлят за най-малкия пропуск.
По-късно, когато отново се заловихме за работа, аз неволно подслушах малко от разговора на жените.
— Някой ми каза, че го уволнили, защото заспал по време на смяната си.
— Аха, така значи, заспал бил. Само че това никак не ми се вярва да се е случило с мъж като Марио. Съвсем друго би било, ако ми речеш, че се е разгневил и е счупил главата на някой от онези…
Чичо Алфредо продължаваше да докарва коритата с разсада. Към средата на следобеда един от мъжете подреди изпразнените корита под дърветата, чиято редица бележеше края на парцела. После мъжете се върнаха с трактора и ремаркето, за да съберат останалите зад жените празни корита, захвърлени сред лехите. Трябваше да ги върнат в хамбара. Потегляха натам с трактора винаги, когато ремаркето се напълваше. Чичо Алфредо отново бе заминал със своя пикап и още не се бе върнал на полето, когато събирачите на коритата стигнаха до нас.
— Ами сега? — попита единият от мъжете. — Какво ще правим, като го няма шефът?
Произнесе натъртено последната дума, сякаш казваше някаква много смешна шега.
— Хм, когато шефът ти го няма — обади се друг, — какво друго ти остава, освен да се изпънеш под някоя дебела сянка, за да подремнеш.
Този път, когато след разтоварването се върна от хамбара, тракторът теглеше след себе си едно тясно ремарке, което и преди бях виждал забутано сред бурените край водоема. Сега то беше наблъскано догоре с дълги сребристи тръби, които мъжете започнаха да поставят на редици по цялото протежение на парцела. Всяка тръба завършваше с интересен накрайник — висок, Т-образен, напомнящ на главата и шията на някаква странна птица. Докато те довършваха работата си, чичо Алфредо се върна в пикапа си и престана да им помага. Преди да се стъмни, мъжете вече стигнаха дотам, докъдето жените бяха приключили с разсада.