Зазоряваше се, когато чичо Алфредо поведе децата си и мен към фермата на баща ми, за да довършим работата от вчерашния усилен ден. Слънцето, още оранжево, едва се показваше на хоризонта, а въздухът беше мразовит. Но някой вече ни беше изпреварил — пикапът на баща ми беше паркиран край границата на парцела. Познах го отдалече — той беше нагазил сред една от лехите и се очертаваше като малко тъмно петно на фона на сивеещата редица дървета зад себе си. Когато го доближихме, чичо Алфредо скочи от кабината на пикапа.
— Къде, за бога, се беше дянал?
Чичо Алфредо пристъпи към него, като премина разстоянието само с няколко едри крачки.
— Марио, в името на Господа, ще ми кажеш ли какво се върти в главата ти?
Ние, останалите, се скупчихме в края на лехата, за да изчакаме първо чичо Алфредо да поговори с него. Но баща ми остана приведен над лехата.
— Хей, Марио, кажи най-сетне какво става с теб? — Гласът му прозвуча странно отчетливо сред утринната прохлада. — Това твоето на нищо не прилича.
Оказа се, че баща ми плаче. Чичо Алфредо приклекна край него и отпусна ръка на рамото му.
— По-добре да си мъртъв, отколкото да живееш така — промълви баща ми. Гласът му трепереше като на малко дете.
— Стига, какви ги говориш. Няма нищо, Марио, нищо, нищо страшно не се е случило.
Трета глава
През следващите няколко седмици баща ми и аз останахме сами във фермата. Джелсомина идваше само в неделните дни, за да прибира дрехите за пране, както и за да ни сготви супата и соса за спагетите за следващата седмица. Бебето беше в къщата на чичо Алфредо. Но макар че сега по-често оставах заедно с баща си, присъствието му продължаваше да помрачава настроението ми. Цялото ми тяло се напрягаше като един голям, вкоравен мускул дори само когато долавях миризмата му, преди още тъмният му силует да се появи на прага.
От една седмица той ме бе задължил да чистя стария кокошарник, сврян в един от ъглите на хамбара. По цял ден оставах сред замъглената светлина в хамбара, която все ми се струваше някак загадъчна. Проникващите през процепите в стените подобно на ярки остриета слънчеви лъчи изваждаха на показ безчет прашинки. От сенките по гредите високо над пода и малко под покрива, постоянно се чуваше гукане и пляскане на крила. Най-горе в кокошарника, до една от подпорните греди, имаше гнездо от някакво твърдо слепнало светлосиво вещество, подобно на глина. Всяка сутрин, щом влизах в хамбара, от там излиташе лястовица, която описваше забързано някакъв йероглиф във въздуха. Сякаш, преди да изчезне далеч сред клоните на черниците отвъд моравата, даваше таен сигнал на останалите лястовички.
Кокошарникът беше претъпкан с най-различни ненужни вещи, изоставени от години там — счупени щайги, макара с дебела тел, овехтели земеделски сечива, напукана от времето конска сбруя, рула от телена мрежа, с каквото бе ограден и кокошарникът. В началото баща ми обясни накратко какво искаше да свърша, след което ме остави там до обяд. Скоро, след като той излезе на двора, аз вече не можех да си спомня ясно какви точно бяха указанията му. Като се върна, за да ме провери, той веднага се зае да изтъква грешките ми:
— Нали ти казах да струпаш тези щайги до отсрещната стена, където няма да пречат на минаването. — След четвърт час забързано и напрегнато преместване той пренареди щайгите, с които се занимавах през цялата сутрин.
След почистването на хамбара ми възложи да събирам счупените стъкла от оранжерията, които бяха разпилени по алеите. Но отново допуснах точно тези грешки, за които той предварително ме беше предупредил, че непременно ще направя.
— Гледай да не препълваш количката — рече ми той, — за да не я разсипеш.
Ала аз направих тъкмо обратното: така препълних проклетата количка, че едва я повдигнах за дръжките. И докато я тиках с върховно усилие едва-едва, нагледно си представих — като някакво зловещо предчувствие — как ще изсипя съдържанието й по непредпазливост. И сякаш нарочно в следващия миг количката силно се килна настрани и последва страхотен трясък — разхвърчаха се парчета стъкло чак до стената на една от клетките в оранжерията. След броени секунди баща ми дотърча при мен с лице, пламнало от гняв.