— Господи, Исусе Христе! — За пръв път го виждах толкова разгневен. За пръв път се случваше да ме наругае с толкова леден тон. — Не можеш ли да свършиш нещо така, както съм ти казал?
Инстинктивно се присвих в очакване на удара. Ала удар не последва, нито сега, нито по-късно, защото той веднага се наведе и се зае припряно да събира разпилените от мен парчета стъкло, сякаш той бе този, който бе жертва на някакво унижение.
Оттогава насетне не ме оставяше да върша нищо сам, а най-често ме викаше да му помагам. Понякога, докато работеше, ми правеше забележки или просто изругаваше, щом се натъкнеше на някакво затруднение, при което ми се струваше странно близък и прям, сякаш в залисията беше забравил, че още съм само едно неопитно дете. Но обикновено оставаше смълчан, изцяло погълнат от работата, съсредоточен до предела на възможностите си. Това привидно би трябвало да ми помага да се чувствам по-малко притеснен, макар че тъкмо тогава аз най-осезаемо усещах присъствието му, загледан в загорялата му кожа и в мускулите по ръцете и врата му, в петната от потта по ризата му, в зачервеното му и напрегнато лице, в което можех да надзъртам като в огледало.
По пладне той обикновено ме натиряше да се прибирам в къщата по-рано от него, за да стопля супата за обяда или да сгрея водата за спагетите. Ако бяхме свършили храната, приготвена ни от Джелсомина, баща ми набърже приготвяше яйца на очи с лук към тях, като с все същата типична за него припряност изстъргваше загорените яйца от тигана в зле измитите метални чинии, макар на мен да ми се искаше да слагаме на масата от много по-гладките порцеланови чинии, използвани от Джелсомина. Докато се хранехме, той слушаше радио — отначало някаква странна музика, а после гласа на говорителя, невидим, но един и същ всеки ден. Баща ми винаги усилваше звука, когато този непознат мъж заговореше.
— Хм — повтаряше той след това, — може би все пак ще има слънчеви дни, ако вярваме на всички глупости, които приказват по радиото.
Един ден — помня, че беше, когато баща ми окопаваше боба в предната нива — при нас се появи един посивял мъж в кариран костюм и черни очила. Малко преди това го бях видял да паркира голямата си синя кола в предния двор. Сега пристъпи към нас, широко усмихнат, с протегната ръка.
— Марио — започна той, — как си, Марио? Как си, земляк?
След размяната на поздрави започнаха да приказват с баща ми на езика, който сигурно трябваше да е английски. Дълго разговаряха и на мен все ми се струваше, че баща ми, който сега се смееше, докато бъбреше на този неразбираем за мен чужд език, се проявява като съвсем различна личност. В този миг ми изглеждаше много по-спокоен и в добро настроение. Но щом непознатият си тръгна, баща ми отново се намръщи.
— Купих фермата от този тип — сподели той. — Тези германци не знаят друго, освен „земляк, това и това, земляк това и онова“. Всички имигранти от Европа са земляци за тях. Но това дърто копеле всъщност искаше просто да се увери, че не съм забравил, че му дължа пари.
Въпреки това той отново се усмихна. Изглежда, че посещението на този възрастен мъж кой знае защо, го беше разведрило.
Същата вечер той ме заведе в градчето, в някаква кръчма, която представляваше дълго и зле осветено помещение, с тезгях в единия край и с редица от плетени маси — в другия. Заварихме там неколцина мъже да бъбрят около една от по-задните маси. Част от тях носеха униформи на сиви и бели райета, каквито носеше и баща ми, докато работеше във фабриката. Баща ми отвърна с приятелско кимване на техните поздрави, но доброто му настроение тутакси се изпари. Поръча сладолед и кафе на мъжа зад тезгяха, но никой друг не си поръча нищо.
— Хей, Марио, хайде, ела да поиграем. Трябва ни четвърти, а тези тук са прекалено страхливи, за да заложат малко пари на масата.
Баща ми впери поглед в кафето си.
— Може би не са чак толкова глупави — изрече накрая той. — Никой не дава нищо даром.
— Какви ги говориш? Играем по на петдесет цента, а за тях дори не можеш да си купиш някоя от курвите в Детройт.
Другите мъже около масата дружно се разсмяха.
— Да, петдесет цента — замислено процеди баща ми, все още загледан в кафето си, макар че сега цялото му внимание беше посветено на мъжете около масата в дъното на кръчмата. — Когато дойдох тук, трябваше да работя половин ден, за да изкарам петдесет цента.