Накрая ми остана само г-н Тсиката, ганаецът, който отговаряше за преподаването на английски език в училището, с когото успях поне донякъде да се сприятеля. Още от самото начало на престоя си тук бях привлечен от него, от усещането за някаква сложност, в която той искаше да ме въвлече. Тази първоначално инстинктивна привързаност премина през взаимното засвидетелстване на внимание, понякога допускахме и грешни стъпки сякаш сложни плетеници на неловка почтителност, около която кръжахме и двамата през първите месеци на познанството ни. Скоро след пристигането си трябваше да потърся къщата му заради някакъв свой проблем. Открих го в един окаяно изглеждащ жилищен блок, в нещо като гето за ганайците. Всъщност там имаше само стаи, подредени като бараки около един прашен вътрешен двор, с почерняло огнище в средата. Сварих г-н Тсиката облечен с избледняла туника, която му придаваше вид на селски старейшина от някакъв друг свят.
— А, Виктор, влизай, влизай, най-после успя да откриеш къде живея!
Долових зле прикритото му смущение, когато той ме въведе в апартамента си, долових безнадеждността му, докато безпомощно кършеше ръце, за да пооправи поне малко хаоса в тясната всекидневна. След няколко месеца пак ми се наложи да отида там, за да попитам за още нещо, вече не помня какво точно. Този път го изненадах по време на вечеря. Той се показа толкова зарадван и толкова трогнат, че допуснах грешката да проточа посещението си. Уговорихме се пак да се срещнем след края на поредния учебен ден, но той ми изпрати съобщение по един от своите ученици, че за съжаление му се налага да отложи посещението ми за следващата вечер. Може би разиграваше някакъв неясен за мен ритуал на гостоприемство, сякаш искаше да ми подскаже, че посещенията ми могат да продължават, но аз по някакъв начин съм го засрамил, предлагайки пръв да се срещаме по този начин.
На следващата вечер, когато пристигнах в дома му, заварих край него една жена и едно малко момче — оказаха се съпругата му и синът му, дошли му на гости от Гана, макар че той досега нито дума не бе отронил пред мен за предстоящото им пристигане, вероятно смущавайки се от това да го видя в неговата среда. През цялата вечер жена му седеше мълчаливо зад него и почти не се намесваше в разговора ни, освен да попита накратко мъжа си за нещо. Едва към края на вечерята аз се досетих, че той й бе превеждал, но силно съкратено, това, за което си бяхме говорили. Накрая, когато й направих комплимент за сготвената от нея вечеря и той й преведе думите ми, сякаш слънчев лъч озари лицето й.
— Тя каза, че гостенинът прави ястието добро — преведе ми той нейните думи, — а не готвачът.
След известно време г-н Тсиката и аз станахме още по-близки, като действахме все заедно в разнообразните извънкласни занимания в училището. Първоначалната ни учтивост отстъпи пред по-дълбоко и по-инстинктивно приятелство, като всеки от нас се стараеше да възприема другия като някакъв ментор — аз уважавах неговата компетентност и скромност, а той — познанията, които той си бе въобразил, че носех от света, от който идвах. Той започна да идва при мен с различни частни проекти и схеми, до една по момчешки наивни, като например установяването на кореспонденция с някаква школа в Англия за задочно обучение по творческо писане или осъществяването на контакти с един от университетите в Щатите, щедро раздаващ научни степени.
— Не зная, тези неща обикновено не са много престижни.
— Аха.
И тогава той ми се усмихваше притеснено, някак си смален от вероятността още една от надеждите му да угасне.
През лятото, след края на втората ми учебна година тук, той се върна в Гана с надеждата, че изборите там могат да му осигурят възможност да остане в родината си. Разменихме си адресите, обещахме често да си пишем и уговорихме бъдещи посещения. Но след няколко дни той неочаквано се завърна, само няколко дни преди началото на есенния срок. Случи се точно когато пристигна неговият автобус, по някакво случайно стечение на обстоятелствата да съм насред паркинга за камиони в Икорита. Видях го отдалече, докато той слизаше от автобуса с омачканите си дрехи за из път, с износения си куфар в ръка, с доста потни петна по ризата си. Внезапно ми се стори ужасно самотен и застарял като изтормозен от пътувания амбулантен търговец. Изглеждаше смазан от перспективата отново да се завърне към живота си сред здрача в тази чужда нему страна. Казах си, че трябва да избягна срещата с него, ала той ме видя и може би за пръв път забрави за всичките си останали притеснения.