— Значи разбра, че все пак се връщам тук, а ти си мислеше само как да се отървеш от мен!
И когато се доближих до него, той ме прегърна през рамо в спонтанен изблик на привързаност, без да крие колко се радва, че отново ме вижда. Аз пък усетих как околните извърнаха глави и се поусмихнаха, така че за миг поне паркингът за камиони ми се стори като фокус на един странен момент на разчувстване, споходил ни, като че ли за да потвърди искреността на нашата взаимна симпатия.
Писмата от баща ми накрая започнаха да оредяват. На всичкото отгоре пощата беше ужасно нередовна, та се случваше да изтекат месеци между поставянето на канадските марки върху пликовете и доставянето им на моя тукашен адрес. Стана още по-трудно да се поддържа някаква непрекъснатост на кореспонденцията от едно писмо до следващото, да се постигне натрупване на обменяните мнения по една и съща тема, да се изработи единна формула за поздравления или оплаквания. Беше се скарал за нещо с чичо Умберто, ала не поясни за какво; писа ми, че обмислял да продаде своя дял от фермата на Роко и Доменико; после постъпил в болница заради някаква болка в гърдите, но и сега не ми обясни от какво е била причинена. По някое време, беше през втората година от престоя ми в Африка, той ми написа по-дълго писмо, в което разказваше за някакъв обилен сняг, който причинил доста щети на оранжериите.
„По Божията милост успяхме да спасим поне част от реколтата, преди всичко да измръзне, но едва към края на лятото ще добием пълна представа за загубите. Надявам се застраховката да ни изплати щетите, но досега не сме видели нито цент от застрахователите, та се налага за всички разходи да плащаме от собствените си джобове.“
От тона му останах с впечатлението, че фермата е била на ръба на фалита; в следващото си писмо обаче не споменаваше какво се е случило, понеже ме занимаваше със съвсем други въпроси, с други свои оплаквания. Тези отклонения ме подтикнаха да си мисля, че неговите проблеми не са били свързани с реалността, освен в първите мигове, когато му е хрумвало да ги опише в писмата си и може би тогава е било оправдано да набляга върху тях, с настояването да подчертае значението им чрез изписване върху хартията, но после постепенно те са се разсейвали сред всичко, което изпълва живота му.
Това, което оставаше неизменно, бе само неговият тон, с постоянното предусещане за някакъв катаклизъм, с криещата се зад него подбуда да търси вината за всичко у себе си — често ми се струваше, че именно това бе най-важното, а не покълването на някаква искреност между нас. Може би всичко се свеждаше до друга, по-забулена форма на обвинение. Веднъж той се отклони от обичайния си маниер и ми сподели, че е ходил да се изповяда. „Намерих своя покой“, казваше ми той, „но има някои неща, които свещеникът не ги знае. Знае ги само Бог.“ Цялата тази мелодрама изглеждаше някак си заплашителна и потайна, като намек, че той се е озовал на ръба на някакво саморазпадане — а това бе единственото, което бе способно да пробуди загрижеността ми, макар че той винаги, през целия си живот, бе носил това усещане за криза у себе си, но вероятно сега бе избрал да сподели с мен само онова, което подхожда на недоизказаните му терзания и болки.
След това — беше през последните месеци от третата ми година в африканското училище — получих писмо от него, което наистина ме обезпокои. Той бе започнал писмото по обичайния си начин, с поздравите и новините от семейството, ала след това се задълбочаваше в някакъв конфликт с Управителния съвет на италианския клуб. Все пак зад написаното се долавяше някаква странна, необяснима възбуда в тона му, нещо като кръжене, но отдалеч, край нещата от живота, сякаш той по някакъв начин отсъстваше от всичко това. Настръхнах, обезпокоен от това крещящо несъответствие, от това прескачане на мислите му, което не можех да проследя и което ми се струваше като мигновено гмуркане в нещо мрачно. Той бе отделил почти цяла страница на този проклет проблем с клуба, без да успея да схвана за какво всъщност бе целият негов спор с другите от съвета, може би защото всичките му намеци си оставаха потайни и хлъзгави като момчешко нашепване за „онези хора“, „за другите“, което ми се струваше като устремяване към някакъв неясен финал, който така и ще си остане недостигнат. Накрая писмото му приключваше без формалното сбогуване, нещо тъй нетипично за баща ми, като последното му изречение завършваше само с празен интервал, без една най-обикновена точка.