— Уф, все едно и също повтаряш! Хайде, седни при нас. Нали скоро ще забогатееш, като започнат да пристигат чековете от фермата.
— Тази ферма ще поглъща още много усилия, преди да мога да сложа нещо в джоба си. Сега работя само за банката. Пък и този проклет германец, който още се тревожи за четирите цента, които му дължа…
— Какво може да ти стори той? Няма ли да си получи парите от земеделския кредит?
Баща ми се обърна с лице към тях. Щом стана дума за германеца, доброто му настроение се възвърна.
— Работата е там, че няма много печалба в тази работа, понеже той беше занемарил фермата много. Веднага ми стана ясно защо ме посети днес, с нов костюм и с нова кола — защото още не е забравил за онези жалки центове. Нищо, че в договора е записано, че до октомври не му се полага нито цент дори…
— Брей, какъв негодник е той! А ти какво му каза?
— Не си мислете, че той е толкова глупав, та да заговори открито за парите. Нали ги знаете какви са? Все са ухилени, все те наричат „приятел“, „земляк“. Но през цялото време се озърташе наоколо, подпитваше за реколтата и за изкупните цени. Аз само се усмихвах и накрая му рекох, че ако иска да види каква ще е реколтата, да се отбие пак през юли, когато ще мога да му подаря една крина боб.
Другите мъже се разсмяха.
— Ще видиш, че ще дойде да си прибере боба — увери го един от тях.
Баща ми се надигна от стола и се присъедини към тях, за да поиграе на карти.
— Ти ще бъдеш моят банкер — каза ми той и издърпа един стол до неговия за мен.
— Това означава, че всеки път, когато той спечели — обади се един от играчите, — ти ще прибираш по пет цента.
— Ако пък загуби, ще ти отстъпи фермата.
Играха до късно, като отначало разговорът бе доста лаконичен, но постепенно се увличаха все повече и повече в играта. Накрая баща ми реши да ми остави малко дребни монети от спечеленото тази вечер.
— Какви ги вършиш, Марио? — пошегува се един от мъжете. — Да не искаш да го разглезиш? Та това е надница за половин ден!
След няколко дни, на връщане от полето, ние заварихме пикапа на чичо Алфредо, паркиран в предния двор. Самият той ни очакваше край кухненската маса, докато леля Мария приготвяше вечерята.
— Е, успя ли да се отървеш от неприятностите? — Неговото весело настроение ми се стори престорено сякаш ни носеше лоши вести.
Откъм банята се чуваше шум и след малко Джелсомина се появи оттам, понесла бебето в ръцете си. Усетих как ме заля вълна от гняв — не ми се струваше правилно бебето отново да се върне в къщата. Казах си, че някой — чичо Алфредо или баща ми — трябва да забрани на Джелсомина да го води в кухнята, само че щом тя влезе вътре, наоколо се възцари напрегната тишина.
— През целия ден беше кротка като ангелче — заговори Джелсомина.
Чичо Алфредо извърна към нея червендалестото си лице.
— Така ли се влиза в стая? Не мислиш ли, глупачке, първо да поздравиш чичо си Марио?
Чичо Алфредо и леля Мария си тръгнаха след вечерята, но Джелсомина и бебето останаха. За кратко, след като чичо Алфредо си тръгна, ние тримата останахме спокойни, докато накрая баща ми не се надигна мълчаливо, за да се оттегли в стаята си. След това Джелсомина се зае да приготвя храната за утрешния ден, като не спря да мърмори под носа си, докато шеташе в кухнята. Ала нейната веселост беше измамна и престорена, защото така и не успя да прикрие до болка познатото ми мрачно униние, тъй често тегнещо в нашия дом.
Тази нощ в леглото Джелсомина беше неочаквано дистанцирана, разсъдлива и въобще се държеше като съвсем зряла:
— Не е редно да спя в едно легло с теб — заяви тя. — Все пак не съм ти майка.
По време на отсъствието си от дома ни тя бе станала някак по-мрачна и непредвидима. В присъствието на баща ми ме заговаряше само ако се налагаше да ме порицае за нещо. Стремеше се да изтъкне колко е пораснала и съзряла и дори си позволяваше да се държи най-безцеремонно с мен сякаш за да ми даде да разбера къде ми е мястото. Освен това Джелсомина често подпитваше баща ми за работите във фермата и то, придавайки си вид на много осведомена стопанка. Държеше се доста фамилиарно и докато поднасяше чиниите, се задържаше край стола му повече, отколкото бе нужно. После, след поредното оттегляне на баща ми в котелното, тя се прокрадваше в стаята му, за да вземе неговото тесте карти и да поиграе с мен — просто защото нямаше с кого другиго. Сядаше на пода във всекидневната, кръстосала нозе и затъкнала ръба на роклята между бедрата си. При всяка успешна за нея ръка тя надаваше радостен момичешки крясък. Случваше се в резултат на този шум бебето да ревне с цяло гърло. Тогава тя се надигаше от пода, без дори да си дава труд да прикрие безкрайното си отегчение от досадното задължение да го вземе на ръце.