Сега ми се струваше, че би съумял да издържи и да остане цялостен, ако имаше поне някаква добродетел, която да го съхрани и която да има някакво значение за неговия живот, обаче неговото самоубийство някак си го отричаше като личност, все едно че бе зачеркнало цялото му съществуване. Толкова малко радости му бе подарил този живот, всички около него му носеха само разочарования, пък и самият той си бе причинявал безчет огорчения, които накрая да го сломят съвсем, за да се стигне до трагичния му край.
Леля Тереза ми спомена, че един ден го заварила в кухнята разплакан, докато четял едно от моите писма.
— Ти не можеш да проумееш какво може да се случи между баща и син — каза ми той тогава.
Когато най-после се опитах да се свържа с Рита, оказа се, че тя, заедно с Елена, е заминала за Квебек по линията на една програма за усъвършенстване на френски език чрез потапяне във френскоговореща среда.
— Много съжалявам за баща ти — заяви г-жа Амхърст. — Искаше ми се да отида на погребението му, но не бях сигурна как ще бъде възприето от твоето семейство и така нататък…
Стори ми се искрено разстроена, може би защото продължаваше да изпитва вина заради това, че ние отписахме Рита от нашето семейство.
— Разбирам — отвърнах аз.
Поне ми даде номера на телефона, на който можех да намеря Рита. Веднага позвъних и отсреща се обади някакъв глас с типичното за Квебек френско произношение. Накрая Рита пое слушалката.
— Здравей. — Прозвуча колебливо, предпазливо. — Опитах се да се свържа с теб, преди да замина, но подразбрах, че си бил болен или нещо от този сорт.
— Да.
Някъде отзад се чу нечий смях и подрънкване на прибори за маса.
— Ние ще останем още малко тук при това семейство. Наистина е чудесно.
После се заинтересува за моите планове.
— Не зная, но предполагам, че отново ще се върна в Торонто, за да продължа да уча. — Почувствах се доста неудобно, като споделих това, понеже от нейните писма знаех, че и тя ще замине за Торонто. — Дори вече си изпратих документите.
— Ще бъде прекрасно. Може би ще можем да се виждаме или нещо такова, когато Елена и аз се върнем там.
— Не съм сигурен дали ще мога дълго да изкарам там.
Сякаш се чувах отстрани как се опитвам да спечеля симпатията й.
— Да, мисля, че ще е яко.
Накрая нито тя, нито аз не споменахме за повторно обаждане.
Започнах да работя във фермата. Животът ми изглеждаше внезапно останал лишен от посока — чудех се какво точно възнамерявам да сторя със себе си, все така смътно обмисляйки дали да продължа образованието си. Все пак тези планове ми се струваха само временно решение или просто фон на някаква по-сериозна, ала засега неясна съдба, която може би ми е отредена. Спомних си за приказката „Звярът в джунглата“, разказваща за един мъж, който през целия си живот се криел там, за да се спаси от злата участ, която така и не го застигнала.
Към котелното обзаведоха втори кабинет, пълен с ярко светещи компютърни екрани и светлинни пана — наричаха ги мнемосхеми — изпъстрени с шарени линии, фигури и малки разноцветни лампи, като част от някакъв научен проект, финансиран от правителството. Веднъж седмично ни посещаваше един представител на някаква изследователска лаборатория, за да проверява как се справяме с усвояването на новата техника. Роко и Доменико стояха с часове в кабинета с него, невероятно сериозни и съсредоточени, искрено въодушевени от възможностите на това техническо чудо. Определено се бяха посветили изцяло на тази задача, изучаваха старателно как действат всички сложни системи и по цял ден обмисляха какво още следва да се направи; аз пък се чудех дали да си повярвам, че сега всичко е станало по-добро, и как ще се справям самият аз, след като бе ясно, че те са успели да уредят живота си много по-целенасочено и солидно в сравнение с мен.
Доменико се ожени за една млада черноока жена, името й бе Мариса; сега те двамата живееха в старата къща на тяхното семейство, която беше разположена съвсем близо до новата и представляваше скромно бунгало, което чичо Умберто навремето бе построил. Тази Мариса била изпратена тук, понеже техните се познавали с чичо Алфредо още отпреди много години от Италия, след някакъв скандал, може би нещо свързано с парите на нейната фамилия. Накрая всичко се подредило така, че тя се запознала и сближила с Доменико. Тяхната сватба изглежда бе последната стъпка към окончателното задомяване на Доменико. Но за мен поне имаше нещо неясно, може би някакво взаимно търсене на удобство, което като че ли бе подтикнало Доменико да й дари своята закрила, макар да се отнасяше донякъде грубовато с нея. Или може би той все пак бе проумял колко щастлив може да бъде, след като всичко стихне; колко мила може да бъде Мариса с него, защото тя действително бе много жизнена, привлекателна, че и умна; неслучайно в продължение на няколко седмици моите разговори с нея бяха единственото ми приятно занимание тук. Самата тя представляваше любопитна гледка, когато се появяваше всяка сутрин в работни дрехи — приличаше на истинска мъжкарана, въпреки непокорните кичури, които се спускаха към скулите й под забрадката. Щом заговаряше за Италия, в гласа й се прокрадваше особена нотка, издаваща може би дълго потискания й копнеж заради преждевременната й раздяла с родния край, долавяше се и някакво униние, въпреки че иначе бе толкова жизнерадостна. Изглеждаше така сякаш бе пожертвала нещо от себе си, за да дойде тук, на този мрачен остров, какъвто бе тогава нашата ферма.