Подписах всички документи за отказ от собственост, понеже акционерите вече бяха подписали книжата, според които ще ми изплатят докрай моя наследствен дял; после си отворих текуща банкова сметка; сортирах книжата на баща ми, като отделих ненужното от това, което си заслужаваше да бъде запазено. И накрая не ми остана какво повече да върша: оставаха ми само отсъствието на баща ми, моят живот, свободата, ширнала се пред мен, но празна като море.
Трийсет и трета глава
Започнах да се приготвям за заминаването си, като претърсих цялата къща за всичко, което бе мое. От Нигерия, макар и спорадично — през седмица или две, все пак бяха започнали да пристигат пакетите с вещите ми. Неизбежно бе да се сетя за Ричард, който старателно ги бе опаковал сред стаите в моето бунгало там, където сигурно вече, в мое отсъствие, всичко бе започнало да плесенясва от влагата. Ето колко грижливо бе скътал всичките тези дреболии, както и всичките мои книги. Дори бе прибавил вещи, които никога не са били мои, но ги бях заварил в бунгалото при пристигането си там. Имаше и такива, за които вече не бях сигурен дали някога са били мои: една прилежно сгъната риза, както и една книга от Хемингуей, та се наложи да се напрегна и да се разровя из спомените си, все едно че разследвах притежанията на някаква друга личност.
Разрових се също и из вещите на баща ми. Оказа се, че е притежавал много малко — толкова оскъдно бе това, което бе наистина негово: дрехите му, една електрическа самобръсначка, един стар часовник. Попаднах на една кутия за обувки, завряна най-долу в скрина в спалнята му, беше пълна с некролози в черни рамки, както и с малки лъскави листовки за молитвени сбирки. Имаше и няколко скъпоценности — една златна верижка и едно златно кръстче, два пръстена, една златна гривна, както и неговият венчален пръстен. Изпробвах го, открих на кой от моите пръсти приляга и оттогава го нося все на този пръст.
Чак тогава, за пръв път след смъртта му, отидох до водоема. Вече нямаше никакви следи от трагедията, разиграла се тук, абсолютно нищо. Бреговете както винаги бяха гъсто обрасли с фиданки и плевели, а водата — пълна с водорасли. Хвърлих един камък в нея и водораслите за кратко се отдръпнаха, за да го пропуснат към дъното и за миг под тяхното зеленеещо се одеяло се показа водата, след което те веднага се върнаха на местата си.
Вцепенеността, която ни бе връхлетяла след смъртта на баща ми, постепенно започна да отминава. Скоро научих, че Роко се е сгодил за едно местно момиче от италиански произход. Дори и датата на сватбата била насрочена, избрани били и кумовете, и шаферките. За да могат младите да останат да живеят след сватбата в нашата стара къща, леля Тереза реши да си построи къща, нещо като по-скромна версия на новата къща, която бе започнал баща ми. Всъщност никой не скърбеше истински за него, никой от тези, чийто живот бе променен след смъртта му, може би понеже с него бе изчезнало и петното на срама, носено тъй дълго от нашето семейство. Тогава си спомних за Флора, дъщерята на чичо Умберто, която сега бе заминала в колежа за начални учителки. Млада жена, много приветлива, достойна за уважение, наследила от майка си черните коси и очи, но посвоему очарователна. Сега тя ми се стори още по-интересна, въпреки че толкова дълго време не я бях харесвал, защото бе доволна от участта си и безропотна, с една дума — идеално дете за един емигрант. Но не можех да си обясня как тя успя да се отдръпне от нашия род, без никой да й повлияе в отрицателния смисъл на думата, как успя да разцъфне като цвете, оправдавайки името си. Цвете, което сега се мержелееше пред очите ми като някакво далечно, самотно видение.