Заминах за Торонто точно на рождения си ден, в неделята от последната седмица на август. Тревожех се само да не се озова отново в самота, забравен от всички. Взех колата на баща ми. След суматохата около смъртта му тя бе останала забравена в гаража за цялото лято. Докато нагласявах огледалата, като че ли усетих присъствието му на седалката, където винаги сядаше, като някакво привидение. Обзе ме необяснимото чувство, че като променям нещо в колата, все едно, че изтривам спомена за баща си и от тук дори.
Накрая си натоварих вещите и потеглих. Домът ни, фермата ни, постепенно се стопиха сред анонимността на пътя. Наслаждавах се на първите приятни мигове на откъсването ми от миналото — преживяване, което по едно време бях престанал да се надявам, че ще ме споходи. За щастие се случи прекрасно време, ярък и слънчев ден, въздухът беше така свеж въпреки приближаването на есента, целият пейзаж ми се стори очарователен, изпъстрен с фермерски къщи, със силози и с ниви, с много дървета в далечината. Спомних си за някаква приказка, която ми бяха разказвали още когато съм бил малко дете. Тогава виждах във въображението си някаква вълшебна гледка: още по-гъсти гори, невиждани и величествени, тихо свеждащи клони към плоските възвишения, простиращи се далеч напред. Всичко там беше необичайно и криеше своята тайна, подобно на фермата на баща ми, когато той за пръв път ме доведе в нея, едновременно обещаваща и плашеща с неизвестното в нея, преди да се е превърнала в моята ежедневна среда.
Като отминах Чатам32, станах свидетел на удивителна, фантастична гледка, някакъв трик от играта на слънчевите лъчи: след един завой на края на изкачването по поредната стръмнина пред смаяния ми поглед се разкри невероятна панорама: десетки многоцветни и грамадни, леко поклащащи се във въздуха балони, наедрели в далечината като плодове на някакво екзотично, невероятно растение. Озърнах се през рамо, все още неуверен пред какво бях изправен — вероятно там се провеждаше някакъв фестивал, защото цялото поле гъмжеше от хора и коли, камиони и каравани, че и сергии и шатри дори. Отвред се чуваше музика. И тогава замрях: балоните започнаха да се надигат, отначало първите два, а после още и още, без да избързват, дори съвсем бавно, но за сметка на това безкрайно величествено, грациозно дори, демонстрирайки своята безтегловност търпеливо и ласкаво, довиждане, на добър път, докато запълниха докрай хоризонта. За миг като че ли светът не можа да понесе величието им, та внезапно се смали, за да стане детински весел, ярък и нереален, сякаш искаше завинаги да ги задържи за себе си, след което те полека-лека започнаха да се смаляват и да избледняват в далечината като все по-дребни цветни точки, като захарни кристалчета на фона на синеещото се небе.
32
Град в провинция Онтарио, на река Темза, на 100 км югозападно от Лондон, наречен на едноименното графство в Англия. — Б.пр.