— Всички говорят, че баща ти трябва да намери друго семейство, което да иска бебето — заговори тя. — Така правят тук, не е като в Италия. Тези ингелези непрекъснато вършат това и хич не се грижат за децата си, както е прието сред италианците. Но майка ми все повтаря, че ако каже на баща ти да стори нещо, той ще направи точно обратното. Сам си е виновен, че е станал за смях на хората.
Джелсомина почти не полагаше усилия да държи бебето настрани от баща ми. Понякога използваше завръщането си в нашата къща като своеобразно разрешително да го храни в кухнята, докато и ние с баща ми седяхме там. Гримасничеше само и само за да накара малката да се разсмее, сякаш се докарваше пред баща ми, че го гледа както всяко нормално дете. Имаше нещо предизвикателно в поведението й, но баща ми продължаваше да не допуска грижите за бебето до съзнанието си и почти не поглеждаше малката ми сестричка, сякаш за него тя бе само някакво нежелано недоразумение.
Вече навлязохме в разгара на лятото и работата на полето се увеличи — трябваше да се прибира бобът, а доматите трябваше да се прекопаят. Дните се сливаха един с друг без никаква разлика между тях. Все се надявах, че тази усилна полска работа не може да продължава все така, без никакво спиране, ала всяка сутрин Джелсомина ме будеше още на разсъмване и всичко продължаваше както преди. Рано сутрин, през първите часове, навън беше по-поносимо. Подухваше лек утринен ветрец и въздухът изглеждаше зареден с неясно, но обнадеждаващо обещание, пък и растителността беше още съвсем свежа заради утринната роса. Обаче по пладне полето вече се мержелееше в мараня. Жегата беше влажна и потискаща и сякаш целият свят около теб, докъдето ти виждат очите, застиваше неестествено замрял и скован.
Баща ми вече почти не ме взимаше да му помагам, а усамотен се занимаваше само със своите загадъчни проекти. Когато започна брането на боба, Джелсомина понякога излизаше следобед на полето, като оставяше бебето да спи в най-близката щайга — използваше я вместо бебешка люлка. Тогава часовете се нижеха малко по-бързо, макар че Джелсомина все мърмореше на баща ми, че не работя достатъчно, но поне ми помагаше да издържа до свечеряване. Понякога го лъжеше, че съм напълнил повече щайги, отколкото всъщност бях успял да сколасам, като ми приписваше по някоя и друга щайга от своите. Обикновено аз работех с хората, които баща ми довеждаше всяка сутрин на полето със своя пикап — едри жени с черни очи, облечени предимно в черно, с орлови носове и със скрити под забрадките си коси с необичайно твърд косъм. Те винаги се скупчваха на групи и неспирно бъбреха помежду си на своя дразнещо рязък и гърлен език. Но поне работеха чевръсто, защото съумяваха да оберат по три, дори по четири реда, докато аз се тутках с довършването на първия си ред за деня. Те често ми предлагаха плодове от вързопите, в които носеха обяда си, а понякога добавяха и къс бяло, но силно солено сирене, опитвайки се да се шегуват с мен на своя странен език. Често се случваше баща ми да се впуска в спор с тях, като се връщаше назад по техните редове, за да им покаже къде са стъпкали растенията или са набрали в щайгите си негоден за продажба боб.
— Оглеждай се и преброявай всички щайги, които си набрал — казваше ми той. — Тези проклети ливанки ще те ограбят, ако не си отваряш очите.
Аз престанах да взимам от тяхната храна и ги следях зорко, докато те се трудеха, с надеждата да заловя някоя от тях в опит за измама. Само че когато веднъж се оплаках на татко, че май липсва една от моите щайги, той реагира с необяснимо за мен безгрижие:
— Ти наистина ли видя да ти задигат щайгата? — запита ме той.
— Не.
— Тогава сигурно не си ги преброил добре.
След беритбата на боба трябваше да се заемем със засаждането на лехите в оранжерията или „стъклената къща“, както я наричах в мислите си. После отново трябваше да се върнем при доматите, после следваше още садене и най-накрая дойде ред на първата беритба. Редовете бяха толкова дълги, че за цял един ден не можех да свърша дори един. През целия ден работех, стремейки се, колкото се може повече да оставам на сянка. Отмервах часовете според бавното издигане и спускане на слънцето спрямо хоризонта. Имах почивка по средата на сутринта — тогава Джелсомина обикновено ми носеше стомна с вода, после в средата на следобеда ми се полагаше още една почивка. Най-тежко ми беше именно в следобедните часове, когато другите работници бяха напреднали доста пред мен и аз оставах самичък сред палещата, притихнала жега. Над мен се синееше бездънното небе, ослепително синьо, толкова светло, че чак очите ме заболяваха, когато се взирах в него. Не можех да понеса мисълта за това още колко много работа имах да свърша. Ако се случеше наоколо да няма никого, аз просто се изпъвах по гръб на земята, притварях очи и си позволявах за кратко да подремна. На свечеряване малко се окопитвах, защото вече се виждаше краят на тягостно дългия работен ден. Гледката на безкрайната редица от напълнени догоре, подредени надалеч зад гърба ми и огрявани от залязващото слънце торби, радваше окото ми. По-късно вечерта ме налягаше смъртна умора и едва се довличах сред напрегната тишина до къщата само за да се просна в леглото и да заспя непробудно в очакване на следващото съмване, когато всичко отново щеше да се повтори.