Така се стигна до онзи ден в края на лятото, когато Джелсомина ми каза, че скоро щяла да се върне на работа във фабриката.
— Ами бебето ще се махне ли? — попитах я аз.
— Не говори глупости. Къде ще се дене тя?
— Че кой тогава ще се грижи за нея?
— От къде да знам? — сви рамене тя. — Може би баща ти ще я продаде на циганите.
— Или май аз ще трябва да се нагърбя с грижите за нея.
— Ти? — възкликна тя недоумяващо. — Та тогава тя няма и една седмица да преживее. Пък и нали трябва да ходиш на училище.
Същото се повтаряше и през следващите дни. Джелсомина неуморно ми даваше своите тайни указания, без да прикрива стремежа си да прехвърли цялата работа на мен, когато баща ми не е в къщата.
— Не бива да се страхуваш за нея. Все едно да стиснеш с устни карфиците, за да ти останат ръцете свободни.
Тя ме заставяше да повтарям всичко отново и отново, докато не се научех да го върша, както трябва. Окото й не трепваше дори когато бебето се съдираше да реве, а на мен малко ми оставаше и аз да се облея в сълзи. Но понякога се случваше, при това най-неочаквано, и тя да изгуби търпение:
— Виж какво, идиот такъв, ти явно никога няма да се научиш как се прави това. Некадърници сте и ти, и баща ти, щом той си въобразява, че може да те оставя да наглеждаш бебето.
След няколко дни, на вечеря, тя успя да събере кураж, за да се опълчи открито срещу баща ми:
— Кой ще гледа бебето, когато аз си замина от тук?
Очите на баща ми блеснаха от възмущение, но в тях се четеше и нещо друго: някакъв внезапно пламнал интерес. Като че ли едва сега той забеляза Джелсомина, защото досега я възприемаше като част от мебелировката.
— Ама че си и ти една… — изрече той с радостен тон, което беше напълно неочаквано за мен. — Скоро ще можеш отново да разполагаш изцяло с времето си, така че за нищо не бива да се тревожиш.
Тази вечер Джелсомина повече не посмя да повиши тон. А после, в спалнята, тя се държа още по-странно: вместо да отиде, както обикновено, в банята за преобличането си, тя започна да се съблича пред мен. Опитах се да не я гледам, но тя май искаше точно обратното. За миг се изправи напълно гола до прозореца, обляна от лунната светлина като статуя, но доста кокалеста и недоразвита. Гърдите й, малки, уязвими и бели, бяха увенчани с тъмни кръгчета, с размер колкото италианските монети по петстотин лирети.
— Мислиш ли, че съм красива? — напрегнато прошепна тя. Аз, разбира се, не посмях да й противореча, защото и без това бях толкова засрамен, че тя се разголи пред мен.
През прозореца проблеснаха фаровете на пикапа на баща ми, който се връщаше с някакъв товар от фабриката. Джелсомина моментално се отдръпна в ъгъла, скръстила ръце пред голите си гърди.
— Ако кажеш на някого за това — заплаши ме тя, — ще ти клъцна пишката.
След три дни Джелсомина си замина и нейното място зае леля Тереза. Въобще не знаех, че ще пристигне, докато не я видях една вечер в задния двор да слиза от пикапа на баща ми. Появи се просто така, без никакво предупреждение, с куфар в ръка. Въпреки високите си токчета тя веднага закрачи из неравния заден двор. За миг, преди да я позная, аз си представих, че по някакъв вълшебен начин съм успял да я повикам тук. В следващия миг в паметта ми изплуваха някакви смътни спомени за нея.
— Здравей, Виторио! Я виж какъв малък мъж си станал! Очакваше ли ме? Какво има, не ме ли помниш? Марио, — обърна се тя към баща ми, — защо не си казал на Виторио, че ще дойда? Виж го как гледа, като че ли е видял призрак!