Първите италианци в Мърси са пристигнали преди войната и са изкупили много от фермите около езерото, предимно по протежение на магистралата, наричана от местните хора Сийклиф или Крайбрежен склон, защото по тези места брегът е по-висок с 15–20 метра от другите зони край езерото. Други италиански заселници се установили край тези ферми, пак покрай брега или по на север, чак до стария път Талбът, т.е. доста по на запад от градчето. Земите им достигнали чак до хълмовете, издигащи се в далечината, и техните извивки смътно наподобяват очертанията на бреговата линия. Впоследствие узнах обаче, че баща ми купил ферма още по-далеч на североизток, чак към третата магистрала, отдадена под концесия. Ние се оказахме единствените италианци, живеещи на изток от магистрала 76, близо до съседното градче Масакис. След около една година все пак купихме една ферма край странични пътища 12 и 13, откъдето до Мърси се стигаше след изминаването на пет или осем километра според това по кой от тези пътища ще се върви. От дъното на задния двор се виждаха стените на консервната фабрика в Сън Парлор, върху които бяха нарисувани грамадни реклами на цигари „Капорал“. Стените бяха иззидани с избледнели от годините червени тухли. Къщите в покрайнините се отличаваха с белите дъски по фасадите си. Над тях се извисяваше камбанарията на църквата „Сейнт Майкъл“, онази с поолющената хоросанова мазилка. Фермата изглеждаше самотна, далечна и от всички забравена, сякаш не принадлежеше към това градче. Имаше нещо странно в гледката на толкова много къщи, пръснати сред околността, прекосявана от тези идеално прави шосета, като някакво застинало в очакване приказно царство, враждебно настроено към всички новодошли. Пейзажът потискаше с това, че бе изцяло равнинен — без нито едно възвишение, така че погледът да може да достигне по-надалеч. Може би това именно пречеше да се открои по-осезаемо всеки детайл сред обкръжението на останалите. За възприятията оставаше само безкрайното, често хаотично повторение на едни и същи елементи от пейзажа. Тази необятна отвореност в крайна сметка действаше потискащо, като те отблъскваше от света. През първите седмици от престоя ми във фермата се появиха неколцина посетители, които на мен, седемгодишния хлапак, ми се сториха не придошли просто по шосето, а сякаш бяха пренесени дотук безкрайно отдалеч през някаква шеметна пропаст, която бе огромна като океана, но празна и зловещо зееща.
Тези първи седмици в Мърси бяха за мен като пътуване сред гъста мъгла — всичко наоколо ми изглеждаше някак си призрачно, като само за миг застиваше на фокус пред погледа и после отново се замъгляваше. Същото бе и с хората — като че ли се отбиваха, за да ни видят, ала познатите лица на селяни от нашия край изглеждаха странни, бяха мрачно сдържани като на погребение. Челно място сред тях заемаше моят баща. Когато дойде да ме вземе в Халифакс2 след края на плаването, ние двамата с него поехме с влака на дълъг път. Бяхме сами в купето, а бебето беше отделено в кошче, което веднага незнайно откъде се появи на пристанището. След онези пет години, през които баща ми бе отсъствал от моя живот, сега ми изглеждаше като странник, който няма нищо общо с мен. Беше ми напълно чужд, в негово присъствие се чувствах вечно притеснен и объркан дори и когато само си седях кротко до него. Сякаш постепенно някаква сянка се простираше не само между нас, но и вътре в мен, така че скоро вече виждах в него само тази сянка.
През тези първи седмици понякога се пробуждах внезапно посред нощ и за миг се усещах съвсем изгубен в мрака, неспособен да си спомня нито в кое легло съм, нито къде е дори столът до него. В такива мигове съзнанието ми приличаше на огледало, отразяващо мрака на стаята, който ме обгръщаше от всички страни. Нито следа дори не оставаше от мислите ми, от миналото, усещах само този мъчителен, внезапно връхлетял пристъп на паника и ужас. Това бе единственото, с което съм запомнил онези тягостни дни, прекарани в кораба и след това във влака, а накрая в тази ферма. Задълго оставах да лежа така, изчаквайки паниката ми да стихне, докато стаята около мен се въртеше в някаква неясна омая. Мислех си после, че мрачината, в която бях потънал, прилича на смъртта; че само съм сънувал, че съм умрял, макар че по-късно продължавах да си спомням образите, споходили въображението ми, преди най-накрая да се унеса в черен като океана сън, непробуден и тежък. Всъщност ме плашеше не толкова мигът, в който затварях очи, а следващият, когато ги отварях, след което пак трябваше да се завърна в този странен, нов свят, сред който се чувствах безкрайно изплашен като новороден.
2
Пристанище в Нова Шотландия, канадска провинция на брега на Атлантическия океан, входен пункт за корабите от Северна Европа. — Б.пр.