В деня след моето пристигане едно момиче, наричащо се Джелсомина, пристигна да живее при нас, за да се грижи за бебето. Във влака неловките опити на баща ми да се грижи за бебето, като че ли с магическа пръчка привлякоха всеобщото внимание. Жените от съседните седалки се скупчиха около нас, за да се надпреварват да гукат на сестричката ми разни безсмислени бебешки възгласи. После се заредиха безчет приказки за кърменето и повиването на бебетата, докато баща ми, свит в ъгъла, мрачно мълчеше. По едно време той не издържа и отиде да доведе Джелсомина. Тя беше дъщеря на чичо Алфредо — братовчед на баща ми. Още помня посещението на чичо Алфредо при майка ми във Вале дел Соле през миналата есен, след което започнаха нейните главоболия. Помня още, че тогава той се бе завърнал от Америка с модерен костюм. Но кой знае защо сега продължаваше да ми говори като на съвсем малко дете:
— Помниш ли чичо Алфредо? Я виж ти колко си пораснал. А аз те помня ей толкова малък като зелка.
Неговата приветливост изглеждаше пресилена, леко нагарчаща и явно предназначена повече за баща ми, отколкото за мен.
Джелсомина беше слаба, тънкокрака и вечно намусена, мургава като хлапачките от махалите, които понякога се вясваха в нашето училище във Вале дел Соле след дълго спускане по склоновете на хълмовете. Отначало тя също се държеше доста странно с мен. Сигурен бях, че сме се виждали още в Италия, дори смътно си я спомнях от събиранията на бащиния ми род в Кастилучи. Само че тя с нищо не показа, че се познаваме, сякаш откакто се бяхме преселили тук, в Канада, вече се бяхме преродили в съвсем други личности.
— Аз само ще помагам, докато отново ме вземат на работа във фабриката — рече тя, като явно се стараеше да изтъкне колко отдавна пребивава в тази страна. Аз обаче много добре знаех, че миналата есен баща й я бе довел заедно с цялото си семейство. — Доскоро работих там, но един от ингелезите уведоми началника ми, че още нямам шестнадесет години и че било незаконно да ме вземе на работа. И това е само, защото не могат да понасят, когато някой италианец започне да печели същите пари като тях, проклетниците, дето са дошли тук само преди сто години.
Чичо Алфредо и жена му Мария надонесоха в нашата къща много вещи за домакинството — тенджери, тигани, дъска за търкане на дрехи при прането, буркани пълни с доматен сок, купчина пелени за бебето. Другите наши сънародници от околността също ни посетиха. Всички те знаеха името ми, но аз трудно си спомнях кои бяха те. Не можех да ги свържа нито с някоя местност край Вале дел Соле, нито с някой момент от миналото. Поднасяха подаръците си направо на Джелсомина, с което тихомълком изтикваха баща ми на заден план. По едно време той й нареди да донесе бутилка вино и чаши за гостите. Поговори малко с тях, но съвсем вяло, след което отново го налегна мрачното настроение и изражението на лицето му пак се промени. Сега по нещо приличаше на мъжа, който пътуваше до мен във влака — онзи, който по някакъв мъчителен може би за него начин се бе оказал мой баща. В други случаи той само седеше мълчаливо край ъгъла на масата, оставяйки гостите да разговарят помежду си.
В къщата имаше две спални: едната до килера, а втората до всекидневната. Баща ми спеше в първата, в легло с метална решетка вместо табла, чиито пръчки неволно напомняха за прозорчетата на затворническите килии. Джелсомина, заедно с бебето, и аз си поделяхме двойното легло в другата спалня. Въпреки тази близост ние двамата рядко разговаряхме — като че ли самата къща налагаше върху нас отпечатъка на своята смълчаност, сякаш продължаваше да ни контролира. Дори и бебето не вдигаше много шум. Невиждащите му очи се опитваха да съзрат света сред някакво непоклатимо спокойствие, което поне на мен ми изглеждаше неестествено. Често се случваше посред нощ бебето да се събуди и да започне да реве. Още сънен, аз само следях с премрежен поглед как Джелсомина мълчаливо се надигаше от леглото, за да му поднесе бутилката с мляко. Понякога и аз отивах с нея до кухнята, за да й се любувам, докато тя хладнокръвно и умело се справяше с всичките си задължения. Няма да забравя как шеташе неуморно из стаите, без да се смущава от каквото и да било — нито от изобилието от порцелан, нито от хромираните кранове, нито от черните котлони на печката, които бавно се зачервяваха, докато се нагреят. Млякото, което използваше, се доставяше от местния млекар в големи, плътно напълнени чак догоре бутилки — всяка сутрин той, без дори да ни се обажда, ги оставяше в преддверието към задната врата. Но преди да затопли поредната бутилка с мляко, Джелсомина винаги добавяше в нея няколко щипки захар. Щом бутилката станеше готова за бебето, тя първо притисваше биберона до ръката си, за да провери дали е топъл, после чевръсто гушваше бебето в сгънатата си лява ръка, ама с такава невероятна ловкост, сякаш от много години само с това се беше занимавала. Всичките й движения бяха толкова удивително уверени и плавни, че изглеждаха изцяло диктувани от интуицията й. Но все пак понякога се случваше в действията й да се долавя и известна напрегнатост или по-скоро припряност, която ми се струваше по-малко полезна за бебето, отколкото тишината, царуваща в къщата.