— Господин майор! — жално и, кой знае защо, с украинско произношение, се обърна към началника немирясалият още нарушител, който седеше отдясно на Руслан. — Гле’йте к’во става! Пред очите на хората бачкат, гле’йте!
Майорът хвърли мрачен поглед през стъклото, изсумтя.
— Тия са чужденци — измърмори той. — На тях е разрешено…
— Че и язе също… — с надежда усилвайки акцента, намекна задържаният.
— Тогава за чий дявол живееш с руски паспорт? — озъби се майорът. — Чужденец… дръжки!
Колата сви в някаква крива прашна пресечка и скоро спря до олющения ъгъл на пететажен блок, чиито стени някога много отдавна са били боядисани в тъжен жълтосив цвят, станал с времето още по-сив и тъжен. Отстрани на зданието имаше дървена стълба с навес, водеща към отворена врата. Малко под табелата с надпис „Наркология“ с особен цинизъм бе надраскано: „Секс не ни трябва — на нас работа ни дай!“
Както се изясни, лекарката още не беше дошла, и задържаните трябваше да почакат в съблекалнята, окичена със сърцераздирателни плакати. На един от тях измъчен трудохолик с безумни, като на героите на Достоевски, очи нанасяше страшен удар с брадва по розово сърчице с две ангелчета вътре — жената и сина. Страшна мълниевидна пукнатина разчупваше сърцето на две.
— Не знаеш ли коя е днес на смяна? Пряпова или онази… по-старата? — задъхано се обърна към Руслан разчорленият нарушител, който досега не бе проронил нито дума.
— Нямам понятие — въздъхна в отговор Руслан. — Изобщо съм тук за пръв път…
— По-добре, ако е старата — доверително съобщи разчорленият, понижавайки глас. — А Пряпова е звяр. Може съвсем да те… със своите процедури…
Руслан неопределено вдигна болящото го след вчерашния удар рамо и мина към следващия плакат. На него бе изобразен гърбат урод, опиращ се на две патерици, в лявата от които Руслан скоро разпозна чук, а в дясната — маткап. Отдолу се кичеше издевателско изречение:
„Работай, работай, работай:
ты будешь с уродским горбом!“
Третият плакат беше особено гаден. Червенокоса розова красавица стоеше гола в безсрамно-игрива поза и с усмивка на съжаление гледаше надвесения над бюрото хилав очиларко, вперил взор в купчината служебни бумаги. „Това ли е всичко, което можеш?“ — прочете Руслан в синкавото облаче, кълбящо се над язвително свитите устни на красавицата.
Наркологинята Пряпова се оказа едра, вече леко увяхнала кучка с гнусливо свити, подчертани с вишнево червило устни. Като се преоблече, тя се появи в бяла престилка направо върху голото тяло и равнодушно огледа докараните.
— А, това са стари познайници… — тя безпогрешно отся спътниците на Руслан. — Виж, с вас още не сме се срещали… Често ли бачкате?
— Ами… като всички… — леко се обърка той. — Вкъщи, преди ядене, за апетит… А иначе съм мързеливец… За мен, това да завия винт или пък да закача етажерка…
— Това го слушам всеки ден… — невъзмутимо забеляза тя, сядайки зад бюрото.
Майорът любезно й подаде протокола, касаещ вчерашните подвизи на Руслан.
— За ваше сведение, освен пристрастените трудохолици никой друг не се смята за мързеливец… А по-конкретно? Ето, вчера сте купили „кози крак“. В дванайсет часа през нощта. Защо?
— Ами от пода вкъщи стърчи гвоздей! — извика Руслан. — Два пъти си ударих крака в него! Ако искате — да се събуя?…
— А с какво ви попречи оня гвоздей, който извадихте от дъската направо до павилиона? В присъствие на свидетели. И деца…
Руслан се обърка окончателно.
— Не видях, че там има деца… — измърмори той.
— Тоест, вече не можете да се контролирате… с удоволствие направи равносметка наркологинята Пряпова. — Женен ли сте?
— Разведен…
— Ето виждате ли! Значи и жена ви не е издържала… Че как да живее с вас? Вкъщи през цялото време грохот, стърготини… В леглото — никакви радости от вас! Защото се уморявате, работите до изнемога… Изтощавате и себе си, и околните…
— Ама ние с нея се разведохме още преди да излезе законът за трудохолиците…