— Чукай ме в задника, мили… — равнодушно изломоти преводачът.
Н-да, първият канал май беше по-добър, и скоро Руслан се върна на него. Мярна се сериозното лице на водещата, а после пред очите му се появи намръщената, гладко избръсната зурла на някакъв държавен мъж.
— Не… — заговори, пъшкайки, гладко избръснатият. — Тук решително не съм съгласен с вас… Трудохолиците нанасят на обществото много по-голяма вреда, отколкото наркоманите. Ако наркоманите дори в някаква степен влияят положително на стокооборота, то трудохолиците в прекия смисъл подриват икономиката на страната… В световната общност отдавна вече се е оформила система за разделение на задълженията. Ние разрешаваме на Запада да добива нашите суровини, а Западът ни предоставя стоки и кредити… Ако почнем сами да произвеждаме нещо, макар и само за вътрешния пазар, то равновесието неминуемо ще се наруши…
— Тоест излиза, че основната борба се води със злоупотребите именно в областта на производителния труд? — съсредоточено мръщейки чело, го прекъсна водещата. — Но нали се срещат трудохолици и сред бизнесмените, и сред служителите… Дори сред престъпниците…
— От медицинска гледна точка — да… — принуден бе да признае гладко избръснатият. — От медицинска гледна точка всички те нанасят на здравето си еднакво непоправими вреди… Но аз повтарям: става дума и за здравето на социума като цяло. Извинете, но нелепо е дори да се сравнява обществено полезният бизнес с най-черните сръчковци и правячи!…
— Но нали правячите, както ги наричат, също носят определена печалба, не е ли така?… — не отстъпваше заядливата водеща. — В края на краищата те купуват инструменти, материали…
— Това е мнима печалба! — викна гладко избръснатият. — Алкохоликът, например, купи бутилка водка — и я изпие. А онзи купи чук и веднага скове десетина табуретки. При това седем от тях ще продаде…
Руслан сдъвка последното парче сандвич и се канеше вече съвсем да угаси телевизора, но тогава на вратата се звънна. Сърцето му подскочи. Слава Богу, че поне тайникът с инструменти не е отворен… Руслан остави телевизора включен и отиде да отвори.
На прага стоеше неговият приятел и учител Коля. Той гледаше, както винаги, изпод вежди и изобщо видът му беше най-мрачен. Светъл износен костюм, в ръката — кутия „Холстен“. Впрочем Руслан бе готов да се обзаложи, че в тази кутия е затворена не бира, а например нитроцелулозна боя или нещо от този род. Макар че наглед кутията беше цяла, неотваряна… И миризма не се усещаше…
— Привет — подхвърли навъсеният Коля. — Пошушнаха ми, че вчера са те прибрали… Вярно ли, а?
— Вярно… — с въздишка отговори Руслан. — Влизай, да изпием по един чай…
Гостът шепнешком изруга и въртейки глава, престъпи прага. Докато той се събуваше, Руслан се отби в кухнята, постави чайника на котлона. После двамата се разположиха в стаята, където без прекъсване лаеше телевизорът.
— Казвате, че нанасят вреда — продължаваше да вредничи водещата. — Но толкова голяма ли е тя?… Хайде, процент, най-много процент и половина… И после, нима могат изделията, произведени от психически неуравновесени хора, единаци, да се конкурират с продукцията на най-известни западни фирми?…
— А вие представяте ли си колко е това в парично изражение — процент и половина? — разпали се гладко избръснатият. — Това е страшно много! Това е недопустимо много!… Що се касае до конкуренцията… — Зурлата се намръщи. — Тук има и един такъв нюанс… Често самоделната продукция я купуват не заради качеството и не заради красотата, а сякаш напук на закона… Процъфтява тайната търговия с тъй наречените трудофилми, откровено наблягащи на удоволствието от процеса на работа… Пиратски се тиражират, и което е най-печалното, ползват се с успех забранените от министерството на здравеопазването стари филми от тоталитарните времена…
— Гаси агитката! — мрачно изкомандва Коля. — И разказвай. Как така я загази?
Руслан послушно изключи телевизора и почна да разказва. Коля слушаше и правеше свирепи гримаси.
— Накратко! — прекъсна го той, насочил дебел показалец към гърдите на Руслан. — В наркологията подписвал ли си нещо? Някакви там хартии…
— Не — печално отвърна Руслан. — Само сметката ми представиха… Трябва да отида и да платя… Утре в девет ми назначиха процедура…
— Не си и помисляй! — викна Коля, измъквайки от ръката му запълнената от Леночка бланка. — Не ходи и не плащай! Съвсем ли си откачил? Ако платиш веднъж — после няма да се отлепят от теб, само ще ти смучат парите…