— Златото не е ли точно толкова добро като стоката? Нека идем при него, та да можем да видим робите! Нямаме време много да се застояваме, защото Рейс Ефендина е наблизо.
— Какво? Рейс Ефендина? — направих се аз на изплашен. — Възможно ли е? Откъде го знаете?
— Един мъж, който се спускаше по реката от Гхраб ел Айш и искаше да отиде до Ом Карн, ни го каза. Той видял ловния кораб на хадифа да лежи при Куек. Ние трябва да побързаме, защото кучетата от тоя кораб обичат да хапят. Слава на Аллах, че се намират още толкова далеч горе над този брод, и че той им е неизвестен!
— Напразно славиш Аллах — рекох насмешливо.
— Как тъй?
— Тези кучета познават брода и са вече тук.
Той ме погледна слисано в лицето.
— Не те разбирам. Ти се майтапиш, нали?
— Не, защото аз съм едно от тези кучета.
При тези думи го повалих с пестник на земята. Това беше уговореният с ел хомрите знак. Те се юрнаха насам и малкото търговци бяха притиснати от над четиридесет противници, надвити, разоръжени и вързани, преди изобщо да са стигнали до мисълта да окажат съпротива. И когато лежаха изненадани и вързани на земята, изглежда, все още им беше трудно да вземат работата на сериозно, поне чертите им изразяваха повече удивление отколкото страх, а предводителят им се обърна заповеднически към мен:
— Що за държане е това? Да не би да се тъкмите да ни учите на някоя новоизнамерена фантазия?
— О, не — ухилих се аз. — Това не е фантазия, а сериозност. Аз принадлежа, както ще видиш по тези две куртки, към кораба, на който живеят кучета, а четирийсетимата мъже, дето ви тръшнаха и вързаха, са двете трети от робите, които искаше да купиш. Вчера вечер аз ги освободих и плених Абу Рекик заедно с хората му.
Сега му секна дъхът. По лицето му се появи израз на страх и той пропелтечи:
— Право ли… чувам?… С ума ли… съм си… всъщност? Наистина ли… принадлежите към… Рейс Ефендина?
— Да, към него принадлежим — натъртих аз.
— Ами ти… сигур не си… самият… Рейс?
— Не, аз съм негов приятел.
— Аллах, Аллах! Тогава ти може да си само Кара Бен Немзи ефенди!
— Този съм действително.
Сега се разрази една бурна сцена, подобна на вчерашната при залавянето на Абу Рекик. Трябваше да понеса същите грубости и „благопожелания“, същите самомнителни заплахи и изобщо не ме учуди, че в крайна сметка Бен Нил ми даде съвета да им вдъхна почит с бастонадата. Воят достигна връхната си точка, когато дадох заповед да се опразнят джобовете на пленниците, но с помощта на крепки удари скоро се удаде да бъде въдворено необходимото спокойствие. Златният прах беше разпределен както вчера между Бен Нил и асакерите, останалата плячка се падна отново на ел хомрите. Когато тая работа отмина, отведохме търговците горе при другите пленници.
Срещата — за няколко персони навярно повторна — беше за двете групи спокойна. Никой не изрече дума, но ако всички бяха изразили гласно мислите си, сигурно щеше да възникне оглушителна олелия. Каква омраза говореше от всички черти, каква ярост от всички погледи! Като мохамедани те гледаха на своето пленяване като на едно предначертано в Книгата на живота събитие, което е нямало как да бъде избегнато. Но фактът, че всъщност само шест души бяха съумели да го извършат, и че предводителят на победителите беше гяур, възбуждаше у тях бяс, който не можеха да скрият. На мен този бяс беше безразличен. Ел хомрите пък се хилеха и се радваха. Ако останеше на тях, всички пленници без изключение щяха да бъдат хвърлени в Нил.
Хората от Ом Кари също трябва да имаха камили с необходимите припаси, оставени на другия бряг под надзора на неколцина мъже. Те трябваше да бъдат докарани отсам. За целта наредих да се стъкми един голям сал, който до обяд беше готов. После прехвърлих реката с известен брой ел хомри. Бен Нил остана, поемайки вместо мен командването от тая страна.
Въпреки всички закани не бяхме могли да научим на кое място отсреща трябва да пристанем, ала за мен не беше трудно да го открия. Един полуизсечен амбаков храст издаде мястото, където е бил изготвен салът. Недалеч от него лежаха, преживяйки, камилите, пазени от един-единствен мъж, с когото на бърза ръка се оправихме. Въпреки големината на сала ние трябваше на няколко пъти да се прехвърляме, което продължи до вечерта.
Бен Нил междувременно беше определил горе на мишра едно подходящо бивачно място и така разпределил всички необходими стражи сред ел хомрите, че за мен не беше останало нищо за връщане. Провизии имаше в наличност за няколко дена. Независимо от това аз наредих да докарат лодката ни, за да устроим вечерта при светлината на няколко огъня риболов с копия. Така се снабдихме с риба в изобилие.