Нубар говореше за някакъв бивак. Да не би Ибн Асл да беше още тук? Едва ли! Да го ударя на мълчание, щеше да е детински глупаво. Но и да му кажа истината, разбира се, също не ми хрумваше.
— Ние тримата сме тръгнали нагоре по реката — отвърнах.
— Повече никой?
— Не.
— Не лъжи, гяур!
— Казвам ти истината.
— Не, ти лъжеш! Лодката те издаде. Такива лодки тук няма, тя идва отдалеч и принадлежи на някой кораб. И тоя кораб е на Рейс Ефендина. Признай! От кого имаш лодката, кучи сине?
Реших тоя път да кажа истината, та по-нататък Нубар да не се усъмнява.
— От Рейс Ефендина — потвърдих.
— Така си и помислих! Къде лежи неговият кораб?
— Долу по реката, на ден и половина път с лодка оттук.
— И аз трябва да ти повярвам? Защо не сте и вие там?
— Защото Рейс Ахмед ни изпрати напред да стъкмим тук в маийех капани за хипопотами. Нашите асакери трябва още с пристигането си вдругиден да заварят месо.
— Какво чините изобщо тук горе?
— Търсим Ибн Асл.
— Аха! Че не ви ли е известна серибата му?
— Не. Но ще разузнаем къде е.
— Вие нищо повече няма да разузнаете, защото ще сте мъртви още преди да е залязло слънцето. Не се ли отбивахте по време на пътуването си в някоя сериба?
— Спряхме при серибата Алиаб.
— Кому принадлежи тя?
— На един стар, хром мъж, който върти търговия с крайречните жители.
— Може би търговия с роби?
— Не. Ибрахим е честен мъж и продава само позволени стоки.
Тук Нубар се изхили шумно и подигравателно.
— Такъв балама може да е само един християнин, един проклет гяур! Другоземецо, с тоя акъл нещата трябва доста печално да стоят! Ти си се оставил да бъдеш ужасно избудалкан от тоя „честен мъж“. Знай, оная сериба Алиаб принадлежи на Ибн Асл, а старият, хром мъж, който се е представил за търговец, е фелдфебелът на ловеца на роби!
— Мътните го взели! — направих се аз на сащисан.
— Да, така е! И вие искате да заловите Ибн Асл. Смехотворно! Той отдавна вече не е там, където го търсите.
— Че къде е пък? — запитах аз с преднамерена простоватост.
— Къде е? Мислиш, че ще ти кажа? — ухили се оня, но прибави, ставайки бързо сериозен: — Ами да, ще ти кажа, за да ти докажа, че няма защо повече да се страхуваме от теб, че ти си изгубен. Ибн Асл е с над двеста войни на път за Вагунда, за да направи негрите гохк, които живеят там, роби.
— Ти защо не тръгна с него? Бъз ли те е?
— Да ме е бъз? Мен? Би трябвало всъщност да ти изпиша отговора на тоя въпрос по лицето! Аз останах тук с моккадема, защото Ибн Асл ще поеме пътя за насам веднага щом е направил робите. Ние строим тук една нова сериба — временна, само с леки колиби, в които ще бъдат настанени робите още с пристигането си, докато ги пласираме. Ти ще я видиш тая нова сериба, защото сега ще се отправим натам.
Нубар имаше девет мъже със себе си. Бен Нил и Селим бяха взети помежду от по двамина, другите петима трябваше да надзирават мен и той им повели много да внимават. Лодката остана да лежи до брега, вързана с въжето за едно дърво. Тя щеше, както чух, да бъде прибрана по-късно.
Бяхме поведени по протежение на брега. След късо време гората престана и аз видях пред себе си една доста просторна, открита тревна площ, която пристъпваше до водата. Тук маийех беше поръбен само от тясна ивица храсти. Тази тревиста равнина много вероятно беше възникнала от някой горски пожар. Вървяхме по нея може би в продължение на половин час. После видяхме, като запазвахме маийеха все вдясно, отново гората пред себе си, до чиято окрайнина бяха издигнати няколко колиби. Техните кръгли стени се състояха от тиня и тръстика. Фуниевидно изтъняващите се кръгли покриви бяха изготвени само от тръстика. Тези тукули явно представляваха новата, намираща се още с стадий на развитие сериба на ловеца на роби.
Когато я приближихме, насреща ни тръгнаха четирима мъже. Трима имаха африкански черти, в четвъртия разпознах моккадема на светата Кадирине. Как само се удиви Абд ел Барак, когато ме съгледа! След като бе дал достатъчно израз на радостта си да ме види отново като пленник при себе си, той попита къде и по какъв начин сме били заловени, фокусникът му съобщи всичко, казано от мен, и двамата го повярваха, което действително не бе доказателство за голям интелект от тяхна страна.
Тъй като Нубар ми беше казал, че щял съм да бъда незабавно обесен, аз бях замислил едно бързо бягство. Забрадката, с която ръцете ми бяха вързани плътно към тялото, не беше нова, но още здрава. Аз трябваше да докарам нещата дотам, че за миг да я развържат.