Съгласието на моето искане беше получено насила. Вътрешно Ахмед търсеше средство да се отърве час по-скоро от мен и в случая за него всяко такова беше редно, дори най-осъдителното, стига да водеше до целта. Той даже и сега беше още убеден, че е по-умен от мен, и се смяташе въпреки настоящото си положение за достатъчно хитър да излезе насреща ми. Тази мисъл допусна, макар и само за миг, по чертите му да се плъзне присмехулен израз. И с една много непредпазлива прямост запита:
— Задна вратичка? Не знам такава и даже съм готов писмено да ти отстъпя главното командване!
Този документ не ми предлагаше никаква сигурност. Рейс Ефендина можеше по-късно да нареди да ми го откраднат или изтръгнат със сила. Въпреки това аз приех, като изразих съгласие с привидно доволна физиономия:
— Да, стори го? Това беше, което желаех. Ти постоянно си носиш портфейла. Имаш ли хартия?
— Да, също и молив.
— Аз ще ти продиктувам всичко, а мюлазимът и кормчиите ще бъдат свидетели на твоя подпис.
Развързах му ръцете и той записа кратките думи с една готовност, която човек можеше да нарече похвална, ако не бе така очебийна. Когато прибави и подписа, ми подаде листа.
— Тъй, сега имаш пълна сигурност и ще ме освободиш!
— Чуй първо един въпрос! Тук е записано, че до Хартум аз във всяко отношение застъпвам на твое място, и че ти самият си длъжен да ми се подчиняваш. Трябва ли да се счита това като твоя твърда воля?
— Да.
— Тримата свидетели го чуха. Те могат да се върнат на кораба и да го оповестят.
— Аз не с тях?
— Ти си ми още нужен тук, имай само търпение!
Аз развързах споменатите и ги изпратих на „Шахин“. Бен Нил остана да седи като пазач на Рейс Ефендина, а аз се запътих към пленените роботърговци. Там освободих на Хубахр, съгледвача, краката, но ръцете — не, и го отведох на известно разстояние сред храстите. Когато спряхме, той ме погледна очаквателно в лицето. С какво ли намерение можеше да съм го отделил от другите?
— Ако не се лъжа, ти се наричаш Хубахр? — попитах го.
— Да, ефенди — потвърди оня раболепно.
— Знаеш ли каква съдба ви очаква?
— Смъртта, ефенди, ако Аллах не прояви милостта да ни предварди от нея.
— Аллах е справедлив и също милостив. Неговата справедливост ще унищожи всички твои другари, теб обаче неговата милост ще спаси, стига да се покажеш достоен за нея.
— Мен, ефенди? Аллах! Какво трябва да сторя, за да стана достоен за нея?
— Да отговаряш на въпросите ми съобразно истината.
— Изречи ги, изречи ги! Аз ще бъда така истинен и откровен, сякаш ме пита съдията в Деня на Страшния съд.
— Не обещавай твърде много! Аз те познавам и знам, че думите ти звучат различно от твоите мисли.
— Ти се лъжеш, определено се лъжеш!
— Не. Така знам например, че вие не се смятате за изгубени а твърдо се надявате на спасение.
— Който падне в ръцете на Рейс Ефендина, той вече не може да бъде спасен. Накъде би трябвало да отправим нашите надежди?
— Към Ел Махбайа.
Хубахр се бе старал да показва непринудена, искрена физиономия и това досега наистина му се бе удавало. Сега обаче му бе невъзможно да прикрие своя страх.
— Ел Мах… ба… йа? — запъна той. — Какво е то, ефенди? Такова име… не ми е известно!
— Твоя си работа! Аз те отделих от другите, за да те спася. Щом като за теб е толкоз важно да загинеш заедно с тях, то през ум не ми минава да ти натрапвам живота и свободата. Ела!
Дадох вид, сякаш искам да го поведа обратно. Тогава той помоли:
— Почакай малко, ефенди, почакай! Може би ще се сетя, може би ще ми дойде на акъла дали знам за Ел Махбайа!
— Надявам се заради теб и по тая причина ще те наведа на следата. Ел Махбайа е скривалище на един полуостров на Нил, където държат скрит множество рекик.
— Рекик…? — издума Хубахр колебливо.
— Да. Там ден и нощ стои пост, за да следи за появата на нашия кораб, който трябва да бъде нападнат.
— За това нямам и понятие, ефенди!
— Тъй! Също не и за това, че екипажът може да бъде избит или продаден — изцяло според угодата, но две персони, а именно Рейс Ефендина и аз, трябва да бъдат пощадени и предадени?
— На кого?
— На марабута от Аба.
— Не го познавам.
— Странно! Не познаваш собствения си учител?
— Собствения си учител? — запита Хубахр, пребледнявайки.
— Да. Нали си ученик на Мохамед Ахмед Ибн Абдуллахи, който ти е преподавал терика на шейх Мохамед Шериф?
— Ти виждаш как се учудвам. Ти ме бъркаш с някой друг човек.
— Едва ли! Има и още нещо, което напълно отговаря на теб. Хубахр, когото имам предвид, е пратен при Абу Рекик, за да бъде негов водач до Ел Махбайа! Сиреч това си ти!