— Хм-м! — изсумтя Али Фарид замислено. — Чувствам, че говориш двузначно. Вярно, ти не казваш лъжа, ама работата все таки си е чепата. Ако не беше мъж, на когото винаги сме могли да се осланяме, то щях да ти се противопоставя. Така обаче те моля само за твоята дума, че на Рейс Ефендина нищо няма да се случи, и че няма да употребиш властта, която ти даде, в наша вреда!
— Давам ти я тази дума и прибавям, че всички вие ще имате не вреда, а само полза.
— Това ми е достатъчно, ефенди. Аз не искам да пониквам в твоите тайни, защото считам за по-добре да не ги познавам. Виждаш, че аз също мога да бъда хитър!
Али Фарид се бе успокоил и аз също, понеже единствено той можеше да се възпротиви срещу моите заповеди. Скоро оставихме нилските ръкави зад себе си и реката отново образува една неразделна водна повърхност, по която нашият бърз „Сокол“ се стрелна под благоприятния вятър. Откак загърбихме мишра, ми стана благотворно леко на сърцето, тъй като едва сега можех да се чувствам като победител. Бях устоял в едно много рисковано дело, предстоеше ми едно може би още по-рисковано, но това не можеше да ми вдъхне страх, толкова повече че сега нямах време да се занимавам с тревоги за бъдещето. Настоящето ме ангажираше напълно.
Трябваше да се убедя, че пленените търговци са сигурно наместени, както и да се погрижа за бъдещето на ел хомрите. Камилите ни отваряха работа. Стотици въпроси биваха отправяни към мен, на които също толкова информация трябваше да давам, и продължи дълго, преди да бъде въдворен необходимият порядък и аз да мога да се настаня удобно в каютата на Рейс Ефендина.
Бен Нил беше ангажиран горе на палубата от всички, които искаха да чуят подробности за нашата преживелица. Аз му бях запретил да изнася подробности относно моето държане спрямо Рейс Ефендина и тъй като лейтенантът и двамата кормчии също не бяха разпитвали за това, то асакерите останаха в неведение, че техният командир е бил оставен вързан и принудително. Пред Хубахр, съгледвачът, удържах думата си — не наредих да го затворят заедно с другите пленници. При качването на борда той беше скрит, така че те не бяха го видели, и сега имаше право да се движи свободно по дека. Само когато трябваше да пристанем при изгряването на луната, беше отново вързан. Това време беше използвано, за да се достави от брега необходимият за камилите фураж.
По отношение пътуването до Ом Саф няма нищо важно за казване. Ние минахме малко след пладне към отвъдния бряг. Това стана от предпазливост, тъй като точно там не исках да се знае, че нашият кораб е „Еш Шахин“. За целта бяха свалени всички ветрила и ние се оставихме да ни носи течението.
По тази причина минаха пълни три часа, преди да достигнем последния завой на реката, зад който, както беше казал Хубахр, тя течеше в продължение на цял час в права посока до Ел Махбайа. Аз дадох направление към вътрешната кривина на речното корито, за да акостираме там. Когато това стана, обърнатата към водата страна на кораба и мачтите бяха покрити със зелени клони, така че ние, лежащи близо до гората, трудно можехме да бъдем видени отдалеч.
Сега Ел Махбайа се намираше само на един час надолу от нас. Ние стояхме пред една задача, чието решение не биваше да си представяме лесно. Никой освен мен не знаеше защо бях наредил да се пристане на това място. Аз само бях известил, че нашето пътуване във висша степен вероятно ще ни донесе богата плячка, и с това бях предизвикал едно всеобщо, радостно настроение. Нищо конкретно обаче дори на лейтенанта на бях съобщил. Фактът, че сега бях накарал да се замаскира кораба, го наведе на мисълта, че това трябва да е свързано с обещаната плячка, и той ме попита дали предположението му е правилно. Сега аз посветих Али Фарид в намерението си да обера голямото, богато гнездо, намиращо се пред нас отвъд речния завой, и споделих с него какво бях узнал. Той изпадна в най-голяма възбуда и сигурно щеше да вдигне гюрултия, ако не бях му попречил. Сега поиска да му опиша точно Ел Махбайа и моя план. Но нали аз самият не познавах поселището и също още нямах никакъв определен план. Време беше обаче да помисля върху него и помолих лейтенанта да доведе Хубахр при мен в каютата. Последният беше, както винаги, когато приставахме, вързан.
Вместо Али Фарид да се върне, чух малко след отдалечаването му високи крясъци, а след това се разнесе изстрел. Побързах да отида на палубата и видях екипажа да зяпа през релинга към брега, докато Бен Нил се завтече към мен с издигната пушка и викна:
— Колко добре, ефенди, че почти никога не изпускам пушката си из ръце. Ако не беше у мене, оня щеше да се изплъзне.
— Кой?