— Хубахр, хаирсъзът. Мюлазимът го развърза и му освободи не само краката, ами и ръцете. Тогава чапкънинът си проби път през стоящите наоколо асакери и се метна към перилата, за да скочи на близкия бряг. Скокът му се удаде, ама по-нататък той не стигна, защото тъкмо досегна земята и моят куршум го уцели в главата. Тъй че той не скочи на брега, а в Джехеннема, откъдето вече не може да офейка!
Беше така, както каза Бен Нил. Когато пристъпих до релинга, видях Хубахр да лежи на брега с простреляна глава толкова близко до водата, че тя мокреше нозете му. Той бе поискал да предупреди жителите на Ел Махбайа. Сега от него повече нищо не можеше да се узнае. Но аз въпреки всичко бях доволен, дето се бях позабавил с разпитването му. Той може би щеше все пак да ми постави някоя клопка.
Лейтенантът изяви голямо желание да се зашлеви сам заради своята непредпазливост.
— Ама ние щяхме да научим от Хубахр всичко за Ел Махбайа — проплака той, — пък сега не знаем за нея нищо, освен че лежи ни един час път оттук. Може би и нито даже това да е вярно. Тоя хаймана като нищо може да те е метнал!
— Не, той каза истината. Личеше му.
— Добре, дано е така! И тук ми хрумна една идея, ефенди.
Дали да не принудим другите пленници да ни кажат какво знаят за заселището?.
— Те знаят по-малко от мен, поне не повече, така че можем да се откажем от подлагането им на разпит.
— Но ние не можем да нападнем Ел Махбайа, ако ни е непозната!
— Аз знам един, който сега, наистина, още не я познава, ала в скоро време ще се е запознал с нея.
— Кой е той?
— Аз самият.
— Аллах! Да не би да се каниш да идеш нататък, за да я разузнаеш?
— Да.
— Недей, ефенди, защото това би била твоята сигурна смърт.
— Аз вече съм преодолявал и по-големи опасности от тази!
— Не, определено не, ефенди! Защото ако се промъкнеш към Ел Махбайа, за да се запознаеш тайно с нея, ще те открият!
— Че кой пък ти е казал, че се тъкмя да отида тайно?
— Ами да не би пък открито?
— Разбира се, съвсем открито! Тайно бих могъл да отида само нощем. Как ще претендирам тогава да намеря скритите в гъстата гора пътеки и да разузная цялото устройство на серибата? Не, аз трябва да отида през деня и да се покажа съвсем открито, толкова открито, както сега стоя пред теб.
— Аллах да те предпази от Шейтана и всички негови внуци и правнуци! Хайлазите ще те познаят и убият на място!
— Нямам причина да допусна, че там има някой, който ме познава. Той би трябвало да е от хората на Ибн Асл. Те обаче бяха откарани в Хартум и там наказани. И помисли колко съм се променил оттогава! Станал съм сух като скелет и съм така изгорял от слънцето, че кожата на лицето ми мяза тази на някой негър. Ако си сложа и един пластир на бузата, то дори и някой по-раншен познайник едва ли ще отгатне кой съм.
— Може и да е така, но твоето намерение е толкова опасно, че съм длъжен да те посъветвам да се откажеш. Какво ще правим, ако ти се случи някое нещастие? Чуй поне първо какво ще кажат за тая работа двамата кормчии и Бен Нил. Стори ми услугата, ефенди, и разреши да проведем съвещание!
— На драго сърце ще ти сторя тази услуга, ала обсъждането не бива да ангажира много време, тъй като трябва да пристигна при Ел Махбайа още преди вечерта.
Кормчиите и Бен Нил бяха повикани. И тримата, особено Бен Нил, ме помолиха да се откажа от намерението си и когато аз въпреки всичко си останах на своето, добрият Син на Нил започна да ме умолява да не съм отивал поне сам, а да съм вземел и него със себе си. Това обаче беше невъзможно, защото неговото присъствие само можеше да увеличи опасността, на която се подхвърлях. Аз бях свикал съвещанието само за вид и тъй като държах твърдо на моя план, то в крайна сметка не им остана нищо друго, освен да кажат „да“.
Приготовленията ми не създаваха никакви мъчнотии. Аз само си сложих напреко на бузата един пластир, който изглеждаше като да е вече много стар, и наредих временно да ми дадат златния прах, който бях разделил между Бен Нил и асакерите. В едната торбичка, както едва сега узнах, се бе намерил пръстенът-печат на Абу Рекик — едно обстоятелство, което ми идваше много на сгода. Аз го надянах на пръста си. Оръжията си трябваше да оставя. В замяна се екипирах с един нож и арабска кремъклийка. Към моя план спадаше също, трупът на Хубахр да се донесе на борда и да се обеси съвсем на ачика, вечерта палубата да се освети, а пленените търговци да бъдат изведени горе на нея и така да бъдат вързани, че да могат да бъдат видени, най-вече Абу Рекик, от брега. Мюлазимът сметна това за голяма непредпазливост, ала Бел Нил посъветва:
— Ти само стори каквото ефендито ти заповядва! Той умее всичко да прецени и често тъкмо онова, което изглежда гламаво, е най-голямата хитрост от негова страна.