Аз дадох още разни наставления, най-важното от които бе с оглед случая, че не се върна до полунощ, и наредих после да сложат талпата, за да сляза на сушата. Оттам помахах за ободрителен поздрав и навлязох в девствената гора, с цел да я прекося и тръгна после надолу успоредно с реката.
И през ум не ми минаваше да крия от себе си опасностите, срещу които отивах. Но в мен има един вътрешен глас, на който винаги съм можел да разчитам. Когато ме предупреждаваше, аз винаги се пазех да следвам моя кураж. Съгласен ли беше с мен, то успехът беше сигурен. Днес ми беше така ведро и окрилено на сърцето, та можех да се закълна, че ще върна моята загоряла до черно кожа читава на кораба.
Брегът беше на това място доста равен, а гората толкова тясна, че бързо достигнах окрайнината й. Аз запомних точно мястото, от което я напуснах, за да не го пропусна вечерта и закрачих после бързо на север, доколкото го позволяваше, разбира се, немного удобният терен. След изтичането на малко повече от един час, сметнах, че се намирам в близост до Ел Махбайа. Горската полоса, състояща се тук най-вече от дървета субакх и суффара, правеше една толкова рязка извивка, та нямаше как да не приема, че зад нея лежи нилският завой, който образуваше полуострова на Ел Махбайа. Пред мен имаше един доста гъст шубрак от храсти набик и киттр, от другата, откритата страна следваше… ха, оттам се задаваше един ездач, наистина ездач, който не седеше на камила, а на кон — нещо много рядко по тези места.
Аз продължих несмутимо пътя си. Като ме видя, онзи спря и ме загледа по начин, сякаш се удивляваше да съзре тук непознат човек. Когато приближих, забелязах, че конят му е повит с мрежа против комари, което му придаваше странен вид. Ездачът се намираше между зрялата и старческата възраст, беше заел една вдъхваща респект стойка и ме изучаваше с толкова мнителен поглед, че можеше да ми изкара акъла. Стигайки до него, аз пръв, кръстосах ръце и понечих да поздравя. Онзи обаче ме изпревари, като сложи ръце на гърдите и се обърна към мен с едно „Ес селям ’алейк“. Той значи беше привърженик на строгото правило, което изисква ездачът да поздрави пръв пешеходеца. Аз отговорих на неговото наречие:
— Алек ’с селям ва рахмату-длахи ва баракатух! (Мир на теб и с теб да бъдат милостта и благословията на Аллах!)
Той сега ме проучи, доколкото бе възможно, още по-остро отпреди, сложи ръка на приклада на пищова, който надничаше от пояса му, и попита:
— Май не си тъдявашен?
— Да.
— Бил ли си вече някога тук?
— Не.
— Какво дириш насам?
— Това мога да кажа само на онзи, който повелява тук.
— Кои е той?
— Не знам.
Тези въпроси и отговори следваха бързо един след друг като светкавица и гръмотевица. Аз го гледах открито и неустрашимо в лицето, чийто израз ставаше все по-мрачен и застрашителен.
— Знаеш ли къде си?
— Вероятно в близост до Ел Махбайа.
— Аллах! Ти не си тукашен и все пак това име ти е известно. От кого си го подочул?
— Не съм го подочул, а узнал по съвсем редовен начин.
— От кого?
— Това също мога да кажа само на твоя повелител.
— Тогава ела!
Думите му прозвучаха повече като заплаха, отколкото като покана. Той подкара коня напреко през храстите, които се затваряха с шибане зад него и мен, додето започна гората и се натъкнахме на един тесен път. Тук спря.
— Ако наистина искаш да идеш при господаря на Ел Махбайа, то сега крачи напред! Блазе ти, ако не си предател! В противен случай ще напуснеш това място само като труп в Нил или като роб, ако решат да ти съхранят живота! Сега върви!
Той измъкна пищова и запъна петлето. Аз тръгнах напред и оня ме последва. Не беше приятно чувство да знам, че куршумът му може всеки миг да ме улучи откъм тила.
Пътят се виеше в множество завои, докато стигнахме до една трънена ограда. При вика на ездача в нея възникна една пролука, през която се озовахме на един доста голям открит мегдан. Стражът, разтворил оградата, веднага я натъкми отново след нас. На мегдана имаше безчет по-големи и по-малки колиби, между които се движеха фигури, чийто вид не бе в състояние да събуди доверие. После видях няколко много дълги, много широки и много дълбоки колиби, до чиито входове лежаха цели купчини синджири и шебахи. Аха, това бяха тюрмите за „изключително многото рекик“, за който бе говори Хубахр. Аз се намирах сред Ел Махбайа и нейните жители приближиха, за да ме измерят с любопитно-заплашителни погледи. За мое успокоение сред тях не открих познато лице. Те буквално образуваха шпалир, и то до една колиба, чийто по-грижлив строеж даваше да се заключи, че е собственост на някой тачен жител. Пред вратата ездачът слезе от коня, който беше ужасно пострадал от комарите.