— Страх? Та той нали постоянно бе така приятелски разположен към мен. Защо трябва тъкмо сега да се страхувам от него? Че нали нищо не съм му сторил!
— Ти не, но аз! И все пак и ти ще отнесеш вината, както много добре знаеш. Когато се качи отново на борда при остров Талек хадра, той ще се намира в такова люто настроение, че за всекиго ще е уместно да му се махне от пътя. Това е, което те подтиква към желанието да пътуваш с мен.
— Не! Само от чисто приятелско чувство желая да остана при теб!
— Наистина ли? Толкова ли е голямо приятелското ти чувство, че да споделиш и опасностите с мен?
— Да.
— Мурад, Насър, нека желанието ти бъде изпълнено. Иди и доведи харема си! След най-много час отплаваме оттук.
При тези думи му се ухилих подигравателно в лицето. Той се смути, преглъща, преглъща и сетне попита:
— Какви опасности имаш предвид?
— Не някои обичайни, защото ще плаваме непосредствено до ръба на смъртта. Светеца от остров Аба иска да ме залови, а тази лодка принадлежи на Пестника на Светеца. В този район Нил е зает от стражи, които ще следят за нас. Оттук произтичат опасности, които големият, добре попълнен с екипаж „Шахин“ не е нужно да зачита, но на които една толкова малка лодка като тази шахтура едва ли може да убегне. Твоето приятелство, разбира се, няма да държи сметка за това!
— Не, съвсем определено не, ефенди! Аз на драго сърце съм готов във всичко да рискувам редом и те моля само за разрешение да говоря преди туй с моята сестра Кумру!
Той побърза да се отдалечи и щял още днес да се върне! О, Мурад Насър, брат на две сестри, едната от които трябваше да ме ощастливи, каква болка ми причини твоето припряно сбогуване!
Че аз ще отплавам още след час, беше едно празнословие от моя страна. Толкова скоростно не можех да замина, защото не исках да напусна Ел Махбайа, преди да знам ел хомрите и такалехите в безопасност от Рейс Ефендина. Те трябваше да се прехвърлят с камилите на отвъдния бряг, за което „Шахин“ не бе удобен, тъй като натоварването и разтоварването на животните щеше да е трудна работа. За целта се искаха няколко големи сала, които при многобройната налична ръка бяха набързо стъкмени. Камилите бяха откарани на тях, както и тези, които се бяха намирали на кораба, и после се стигна до сбогуването, което отне немалко време. Аз съкратих посветената на мен част, като просто ударих на бяг пред пороя от благодарности, и се върнах на брега едвам когато саловете плаваха вече далеч от Ел Махбайа в средата на реката. На оттатъшния бряг за спасените бе необходимо само да яздят на запад, за да стигнат до керванския път за Абу Хабле.
Сега вече нищо не ме препятстваше да напусна полуострова. Събрах офицерите и асакерите, за да им говоря за последен път и им дам последните си указания. Те трябваше да вземат на борда пленените търговци и освободените роби, да пропътуват късото разстояние до остров Талек хадра и там да чакат Рейс Ефендина. Какво щеше да прави той после и кога и как щеше да тръгне за Хартум, можеше да ми е безразлично.
Преминах към сбогуването. То и за двете страни не беше леко, тъй като ние по време на дългото пътуване се бяхме, така да се каже, сраснали в многобройните, задружно преодолени опасности.
— С теб, ефенди, си тръгва нашата радост — рече старият онбаши Мустафа, който винаги бе проявявал преданост към мен. — Без теб няма да имаме вече мерак за такива пътувания. Когато стигнем в Хартум, аз ще си отпиша сабята. Аллах да бъде с теб толкова често и дълго, както ние ще те мислим!
Той поднесе ръце към очите и се махна настрани. Сред всички тези хора имаше само един, който не пожела да ми стисне ръката. Това беше Азис, „Любимеца“ на Рейс Ефендина, размахващ по заповед на своя господар неумолимия камшик. Когато му подадох ръка за изпроводяк, той се дръпна крачка назад и ме погледна мрачно в лицето.
— Не очаквай от мен ръкостискане! Аз обичам господаря си и съм му верен. Ти го докачи и оскърби. Не искам да зная за теб!
— Радвам се за твоята вярност, ала тя не ти дава правото да ме мразиш — отговорих аз. — Ако твоят господар се чувства оскърбен, то вината за това носи единствено той, не аз. Предай му моя последен поздрав и му кажи, че не се разделям с него като враг!
Бяхме съпроводени до брега, качихме се и се отблъснахме. На всички нас, и най-вече на мен, бе тъжно на сърцето. Моето сбогуване с „Еш Шахин“ можеше да е съвсем различно. Аз искрено бях обикнал Рейс Ефендина.
Дълго седяхме мълчаливо в лодката, изпълнявайки безгласно необходимите манипулации. Там зад нас в Юга беше останал един кратък, но изпълнен с много събития отрязък от нашия живот! Минахме, гребейки, покрай Мавджара и пристанахме после до брега, за да не минем през деня край остров Аба. С какво удоволствие бих останал там, срещу „великия и свят Факир ел Фукара“! Но това щеше да ни подхвърли заради едно голо любопитство безполезно на опасност и ето как след настъпването на вечерта се понесохме с течението край него при светлината на звездите, а когато луната изгря и повя вятърът от юг, издигнахме двете платна, за да изпробваме скоростта на шахтурата.