Можехме да бъдем доволни от нея, защото се убедихме, че Рейс Ефендина, дори и да му бе възможно още днес да се качи на борда на „Шахин“, пак не би могъл да ни настигне до Хартум. За пътуването ни надолу по реката няма нищо важно за казване, то превръщаше в реалност моето предсказание към Рейс Ефендина: „Аз ще бъда преди теб в Хартум и също в Кайро!“
Беше ранен предиобед, когато се шмугнахме между многото баркове и легнахме до брега. Аз веднага побързах да отида до мисионерската църква, която винаги беше отворена, за да отдам почитта на Този, Комуто дължах честта за избавлението от толкова много опасности. Сали — казвам това с радост — ме придружи и коленичи до мен. Когато напуснахме Божия храм, той каза:
— В този четвърт час аз приключих и външно с исляма, ефенди. В родината ще започна да посещавам някое християнско медресе158, за да стана проповедник на учението за любовта, както бях учител за лъжовностите на Мохамед.
Нека на това място си спестя описанието на този изключително забележителен град, това би дало твърде голям обем. Най-важното, което имахме да свършим, бе да потърсим Баряд ел Амин, ограбил навремето заедно с Ибн Асл златото на Хафид Сихар, а самия него продал в робство. Къщата му се намираше в близост до Хакмюдюрието159. Заварихме я обитаема, но вече не от търсения. При запитванията си узнахме, че Аллах му проводил тежко изпитание. Ел Асфар, холерата, покосила семейството му, оставяйки единствено него, налегнат от горест и тежка меланхолия. Дирейки самотата, той все по-рядко се показвал и накрая съвсем изчезнал. Хората смятали, че е сложил край на живота си. Къде беше отишло неговото състояние, не можеше никой да каже.
Хафид Сихар направи движение с ръка, сякаш отмахва нещо от себе си, и каза:
— Пусто опустяло златото му! Аллах не е пожелал да го получа обратно. Аз си имам отново моята свобода, а тя за мен с много по-ценна от всички иманета на земята. Да бъде възславен Аллах, дето след толкова дълга работа под земята мога пак да се наслаждавам на светлината на слънцето!
Неговото доволство ме успокои. Дадох вид, сякаш мисля като него, ала тайно размишлявах усърдно, къде ли би трябвало да търся тоя Баряд ел Амин. Парите не бяха мои, но една сума от 150 000 пиастри плюс лихвата, сложната лихва, не можех ей така с лека ръка да изоставя. Къде се беше дянало състоянието на изчезналия? То не бе нито откраднато, нито пък някой бе чул нещо за ифлас160. Оня трябва да го бе взел със себе си, защото в цял Хартум нямаше търговец, при когото да го е депозирал.
Покрай тези напразни издирвания от моя страна мина една седмица. После моите спътници, които копнееха по родния си край, поискаха да не се застояваме повече и ето как решихме да отпътуваме.
И през ум не ни минаваше да хванем пътя през степта Баюда. Ние си имахме шахтурата, която досега никой не бе ни оспорил, и възнамерявахме да се спуснем по Нил. Онова, което много ме учудваше, бе, че Рейс Ефендина още никакъв не се бе веснал. По мои сметки той можеше да дойда най-много два дни след нашето пристигане. Аз често бях ходил до реката, за да се оглеждам за „Шахин“, без обаче да го мерна.
Но ето ти на, само един ден преди нашето отплаване — бях си имал работа заради снабдяването на лодката с провизии в хамбарите и минавах край разположеното в съседство Сарайе161, една от малкото тухлени постройки в града, който иначе се състоеше най-вече от кирпичени жилища, когато някой излезе с толкова бързи крачки от портата, че се блъсна в мен. Беше… Рейс Ефендина!
Той отстъпи назад, за да се извини. Тогава видя, че това съм аз, и веднага посегна към сабята. Стояхме няколко мига един срещу друг. После той направи едно изпълнено с презрение движение с ръка и се изплю.
— За мен ти си хава, съвсем ел хава ер раик162!
От думите лъхаше такава безкрайна пренебрежителност, че с мъка съумях да отговоря на Ахмед само с една спокойна усмивка. С това той призна своето поражение. Ако бе имал и най-малкия изглед за успех, то сигурно щеше да ми подири сметка. Той се изплю още веднъж и се отдалечи с горди крачки.