Аз се огледах сега за „Шахин“, ала не можах да го зърна. Едва на другото утро узнах, малко преди заминаването ни, че корабът на Рейс Ефендина вече от два дни лежи на котва от другата страна на paca163 при така наречения Шедрих Махобе, срещу сетнешния Омдурман, и че Рейса не разрешил на никого от хората си да слезе от борда. И тогава всички те, с изключение само на офицерите, офейкали през последната нощ с все багаж. За съжаление не мернах никого от асакерите, а и една повторна среща с Мурад Насър и неговата гургулица не можех да отпразнувам — трябваше да тръгваме. Заради цялостната свързаност на нещата искам веднага да отбележа, че аз още на няколко пъти виждах впоследствие Рейс Ефендина. Той сега вече не се казва Ахмед Абд ел Инсаф, а носи друго име. И отдавна вече не е Рейс Ефендина, а е станал по-висш, често споменаван чиновник, което обаче мен ни най-малко може да ме засяга.
Но нататък!
След дълго, благополучно пътуване нашата шахтура пристана при брега на Маабдех. Попитахме за Бен Васак, водача. Той живееше още тук, но ни бе казано, че вече не се главявал като водач, понеже бил станал много богат. Той отдавна да се бил изтеглил в Кайро, ако не трябвало да чака завръщането на някакъв немски ефенди, когото бил пратил до Хартум да издири безследно изчезналия му брат. Богат, помислих си, е станал чрез забранената, контрабандна търговия с мумии.
Предпазливостта ми запретяваше да го събера веднага с брат му. Така че аз отидох при него най-напред сам, за да го подготвя. От радост той едва не ми се хвърли на врата. Аз трябваше първом да бъда тържествено нагостен и после да разправям. Гощавката отклоних, на разказването се съгласих. Преди обаче да започна доклада си, му казах, както току-що бях чул за него.
— Да, сега съм богат, ефенди — потвърди той. — И знаеш ли благодарение на кого? Как ще има да се чудиш, като узнаеш!
— Е, кой е мъжът?
— Баряд ел Амин.
— Машаллах! Той ли?
— Да. Аз горя от желание да науча какво си открил за моя брат. Ето защо само ще ти кажа накъсо, че той е бил предаден от Баряд ел Амин на известния с мрачната Си слава Ибн Асл. Те му задигнали парите ми и с тях подхванали търговия с роби, която им донесла големи печалби. За тая работа обаче наказващата ръка на Аллах се стоварила върху Баряд ел Амин — жена му и всичките му деца били завлечени от холерата. Болката от нещастието проникнала толкова дълбоко в неговата съвест, че той взел решението да изкупи своето престъпление. Превърнал състоянието си и всичко, което имал от Ибн Асл за боравене още в ръце, в ликвиден капитал и ми го донесе. Седяхме долу при реката, когато ми разказа всичко и ми връчи камарата пари. После си тръгна, не можах да го спра. На другия ден лежеше мъртъв във водата, беше се удавил. Аллах да се смили над душата му? По-добре все пак да беше задържал парите, а да можеше в замяна да ми каже къде е бил откаран брат ми?
— Не можеше ли?
— Не. Ибн Асл така и не му съобщил мястото.
— Това не бива да те натъжава, защото аз го дирих и го намерих.
— Мястото или брат ми?
— Двете!
Тогава Бен Васак скочи и така ме щурмува с въпроси и молби, че нещата повече не можеха да се отлагат. Трябваше да кажа къде го чака Хафид Сихар. После той изтърча от къщата. Аз обаче останах спокойно да си седя, защото поделената радост често е само половин радост.
В Маабдех преживяхме два чудно хубави, щастливи дни. Когато си вземахме сбогом с двамата братя, в ръцете си имах цял пакет египетски антики. Абу ен Нил, Бен Нил и Селим получиха да си разпределят сумата, предадена ми навремето от Бен Васак за Хартум, а и Сали Бен Акил беше дарен като скъп приятел.
Ако Абу ен Нил и неговият внук искаха да тръгнат направо за Губатар при близките си, трябваше да се разделят с нас само след кратко пътуване. Те обаче решиха да дойдат с мен до Кайро, където на практика, съобразно думите ми, пристигнахме преди Рейс Ефендина. Там от нас се отдели първо Селим. Със своите пари той си обзаведе една махлака164, ведно с почистване на нокти, уши и носове. Там можеше да разказва на клиентите си хилядите приключения, на които сам-саменичък противостоял, докато ние само сме били сеирджии. Доколкото престоях в Кайро, аз бях неговият пръв и единствен клиент, което означава, че аз самичък си се бръснех. Слушатели иначе имаше колкото щеш, ала никой не притежаваше сербезлъка да се подхвърли на опасността да издъхне от кръвоизлияние под неговия храбър нож.
После продадох шахтурата. Реализираната печалба дадох на Сали. След един двуседмичен престой, Бен Нил и неговият дядо се сбогуваха с мен. Какво да кажа за това! Чувствата не могат да се предадат върху хартията. Когато приятели се разделят, те си казват „довиждане!“ И аз ги видях отново и двамата. Абу ен Нил малко преди смъртта му — той ми предаде благословията си, а Бен Нил по водата.