Аз на драго сърце щях да продължа наблюденията, ала споменатият старик хвана за ръката младия притежател на рамката, повлече го към Рейс Ефендина, който му бе охарактеризиран като наш предводител, и дръпна някаква съпроводена с оживени жестове реч, от която, наистина, думица не вдянах, но съдържанието й отгатвах. Стрият посочи именно неколкократно очилата и после на запад — една пантомима, която си преведох по следния начин:
„Вие сте другоземни, много височайши господари и искате да отидете във Вагунда. Младият Адонис тук е притежателят на тази рамка за очила и по тази причина е единственият достоен да ви показва пътя.“
Оказа се, че правилно съм отгатнал. Агади ни преведе словото. Ние дарихме стария с няколко дребни, за него изключително ценни предмета и продължихме после ездата. Собственикът на очилата без стъкла крачеше в качеството си на наш водител гордо напред. Ама някой да не си помисли, че той беше единственият, дето вървеше пред нас. След посрещането на нашия вестител и преди да дойде после при нас, стареят на селото изпратил един мъж към Вагунда, за да доложи там най-добросъвестно за предстоящото пристигане на толкова много чужденци. Последицата от това забелязахме по-късно.
Нашият водач си го биваше в търчането, макар краката му да бяха така неравнозначно оборудвани. Той поддържаше еднакъв темп с нашите волове, които все пак тичаха много бързо. Придвижвахме се все надолу покрай споменатата река, после я прекосихме при един брод и продължихме в продължение на час по една нажежена от слънцето, пуста земя. След това видяхме в далечината една проточила се надълго гора от дървета белут, която даваше да се заключи за наличието на вода.
Докато яздехме към нея, водачът непрестанно ни джомолеше нещо. Узнахме от Агади, че ни правел описание на Вагунда, което бих предпочел, наистина, да чуя на някой по-разбираем за мен език. За да проверя дали знаеше що за нещо си бе овесил на врата, махнах му да дойде при мен и му дадох да разбере, че ми се ще да ми заеме рамката. Оня страшно се изплаши и най-решително се възпротиви с жестове да откликне на моето както неблагонравно, така и грабителско искане. Преводачът Агади му отправи няколко меки укора и когато това нищо не помогна, стана груб, както отсъдих от тона му. Това подейства, защото мнителният джентълмен отвърза безценното си съкровище и ми го даде в ръката, но не отвърна очи от него, докато си го получи обратно. Аз си сложих очилата, след като бях изправил кривините и чупките, извадих бележника си от джоба и наподобих движенията при четене и писане. Черният момък си нямаше никакво понятие какво искам да кажа. Но когато на няколко пъти без и после през очилата погледнах към лежащата пред нас гора и чрез промяна израза на лицето си му дадох да разбере, че е нещо съвсем другояче да гледаш някой предмет през рамката, той, изглежда, загря. Когато му върнах сега очилата, веднага си ги курдиса и погледна през тях. Физиономията му просия от удоволствие. Явно намираше местността хиляда пъти по-красива отпреди. От тоя миг се оказа от всяко по-нататъшно описание на Вагунда и непрекъснато зяпаше през рамката. Моето напътствие, че трябва да я носи не на врата, а на носа, ми беше спечелило цялото му сърце, за което той по-късно ми доставяше най-убедителни доказателства.
Достигнахме гората, яздихме напреко през нея и излязохме на брега на един продълговат, подобен на езеро водоем. Един поглед ни осведоми, че се намираме в близост до нашата цел. Бреговете на езерото бяха заобиколени от плодородни поля, от които се ширеха пасища чак до хоризонта. По края на водата бяха вързани лодки. Вдясно от нас имаше един планински рид, е, поточно възвишение, което в условията на иначе съвсем равната местност можеше много добре да бъде квалифицирано като планински рид. Той се възкачваше доста стръмно и заобленият връх беше окръжен от висок, гъст трънен плет, зад който не можехме да видим нищо.
Тоя плет сега имаше едно тясно отверстие, от което се ливнаха множество хора и тръгнаха насреща ни на двойки един зад други. Едва сега научихме чрез преводача, че жителите на Вагунда били уведомени чрез пратеник за приближаването ни. Тоя пратеник бил разказал също и по каква причина сме предприели нашата езда. Зарадвани, хората идваха тържествено да ни кажат „добре дошли“.
Воат, предводителят на борите, които познаваше обичаите на страната, указа как трябваше да се подреди нашето шествие. Изискваше се да сформираме две вълни — в първата ездачите и във втората товарните животни с техните подкарвачи. Начело заставаха предводителите, сиреч Рейс Ефендина, Воат и аз. В този порядък трябваше да настъпваме непрекъснато и да стреляме и вдигаме дандания кой колкото може. Останалото можехме да предоставим на гохките.