— То нас само за пакост ни закараха в Ерусалим, ама и тези, дето стояха над главите ни, и те не знаяха какво правят. Не е ли тъй? Че самичък господ, казва се, сина си проводи да се роди на грешната им земя, те се поведоха по ума на едни никакви евреи, да го вдигнат с двама нехранимайковци да го разпънат!
— Ти сега за него ли си седнал да се вайкаш? — пресече го Трака и едва уловима усмивка се зазмии по дебелите му бърни.
— Право да ти кажа — ума ми още не го взема: как изтърпя той тази мъка!
— Ти как я изтърпя?
Мизиеца вдигна глава над другаря си: — Хайди-дее, и тази хубава! И Назарянина ли ще захванем с нас да изравняваме. — После се наведе към него и зашепна с тих глас, като да му вверява братска поука. — То когато приказваме за него, за таквизи като наса дума не тряба да става. — Кой беше той? За какво беше се родил и за каква работа беше се нагърбил да върши. Я, помисли, той…
Трака не му отвърна. Мъдруванията на Мизиеца с време мъчно минаваха пред него, а да захваща да го хока още от първия ден не му се искаше.
— То само да го погледнеше веднъж човек, поде пак Мизиеца — онуй ми ти кротко, бяло лице, косата му разчесана насред, разпиляла се на къдри по рамената му, свети като коприна. Пък когато рече да продума! — тъй току ще наведе очи свенливо, досущ като мома. — Аз от кръста го видях, че го познах — толкози мъдри люде в Ерусалим, книгата, дето е речено, не пада ни денем, ни нощем от ръцете им — те не можаха.
— Ти тука нямаш ли друга работа? Все туй ли разправяш?
— Как няма да го разправям…
Тъкмо пак зина Мизиеца и госта го сопна: — Нали туй ти беше на тебе, да се вредиш как да е и ти покрай него да минеш тука! — Висеше на кръста, ама чу там цар юдейски някакъв е, забрави мъката си, взе да му се умилкваш… Е, той те проумя, изпълни ти, дето ти лежеше на сърце — какво още ще го усукваш и ще го разправяш?
— Хе-е-е, ти от пъкъла сякаш по-зъл си излязъл, бе! — отмести се мизиеца и го загледа отстрана. — Какво ще му се подмилквам — и двама висим на кръста. Видях го, за там ли е този човек!
— Като не е, що ще на кръста! — джасна се Трака и през очи му светна молния сякаш.
— Не разбра ли?
— Знаял той какво е разпъване и тръгнал — изви се настрана той, като че приказва сам на себе си. — Да покажал на всички, да го видят! На кого ще показва? И като че бозна какъв мъжага е — сила ще продава…
Трака се посмълча, после се обърна към Мизиеца, сви кръстом нозе и додаде: — Слушай да ти кажа. Ти ме знаеш. Не търпя аз човек да си играе със света, да прави нещо, дето не му е работа. Бил клисарски син; да е мел там са баща си назарянската синагога. Какво ще върви да разправя света? Понахрапал се с книгите, тръгнал да учи на ум книжници и фарисеи и да се препира с тях. Защо? — Чева е бил на мойто място, онуй кучешко теглило да тегли! Причерня ми пред очи веднъж, замахнах — стана, каквото стана. Добре, ама аз не търся кой да ми бърше потта от челото към Голгота, ни кой да ми носи кръста…
Като се показа отсреща на моста — както бяха ни докарали вързани в двора на Пилата, надигнах се, та го погледнах — сиромаха, той светнал — вощеница, едвам душата си носи, те му извили ръцете наопако, метнали му примка на врата и се навърволичало подире му де що имало евреи в Ерусалим. Пилат тряба да се е зачудил каква е тази врява на ранина около палатите му, излезе горе още сънлив по халат, като го погледна и той, махна с ръка: да го заведат при Антипа! Тъкмо рано утром ще си остави банята и кефа в плувналата в цветя и преснота градина, тях да разправя. Че той е вчерашен, на него ще хвърлят прах в очите! Знаеше Латинянина и под зъбите им какво има; още на часа бяха му донесли съгледвачи, като казал Кайяфа: „По-добре вместо всичките да отидат — един!“
И ако тогава, тези блъснати евреи бяха отишли да си ядат пресните хлябове на Пасхата и да оставят на мира Назаряненчето по живо, по здраво да си върви и да си преговаря каквото е изчело от книгите, нито някому щеше да увреди, ни пък подире да му се чуе името и света да се размирява за него. Ама страх им беше взел ума на всички до един — от Антипа хайде пак повърнаха го при Пилата. Рекъл бил, че е цар, и те като че му хванали вяра: Цар, та цар, дръжте го!
— Щом е цар — засмяха се войниците от двора, — дайте тогази бари да го пременим, както му на сана подобава. Нахлузиха му един чувал на рамената, някой отде домъкна червена дрипа, забоде му я като мантия, други пък нахлузи му на главата от тръне венец, тикнаха му и в ръце една хластина вместо скиптър…