След няколко секунди, през няколко редици, забеляза тяло на зрял мъж, на което липсваха кожата и всички мускули по лицето.
Имаше и други тела без някои части. В далечината неясно долови скелет с плетеница от органи в него.
Все така се въртеше и наблюдаваше, а сърцето му блъскаше в гърдите от ужас. Вече разбираше, че се намира в някаква колосална зала и че металните пръти излъчват сила, която някак поддържа и върти милионите — а може би милиардите хора.
Но кое беше това място?
Несъмнено, не и град Триест от Австро-Унгарската империя през 1890 година.
Не приличаше на нито един рай или ад, за които бе чувал или чел, а той си мислеше, че е запознат с всяка теория за съществуването след смъртта.
Той умря. А сега беше жив. Винаги бе се присмивал на приказките за задгробен живот. Поне веднъж можеше да признае, че е сбъркал. Но нямаше никой наоколо, който да му изсъска „Нали ти казвах, проклет невернико!“.
Сред всичките милиони само той беше буден.
Докато се въртеше със скорост приблизително един оборот в десет секунди, видя още нещо и зяпна от учудване. През пет редици едно тяло на пръв поглед наподобяваше човешко. Но нито един представител на вида Homo sapiens нямаше палец и още три пръста на ръката, нито четири пръста на ходилото. Нито нос и тънки черни устни като на куче. Нито торбичка с множество изпъкналости в слабините. Нито уши с толкова странни извивки.
Ужасът поизбледня. Сърцето му вече не биеше така лудешки, но не се връщаше към нормалния ритъм. Ледът в мозъка му се стопи. Трябваше да се измъкне от това безпомощно положение, приличаше на свиня, набучена на шиш. Искаше да се добере до някой, за да узнае какво правеше тук, как бе дошъл и защо бе се озовал на това място.
Действието последва решението.
Сгъна крака и ритна силно. Откри, че тласъкът го избута напред с половин инч. Отново ритна и се избута въпреки съпротивата, но щом спря, силата бавно го изтика към предишното положение. И внимателно притискаше ръцете и краката му към неподвижност.
Той побесня, зарита с крака и размаха ръце, като че плуваше бруст, и успя да се пребори за напредък към пръта. С наближаването паяжината на силата го обвиваше по-стегнато. Но той не се отказа. Иначе щеше да се върне на мястото си, без достатъчно енергия да започне борбата отначало. Не му беше в кръвта да се отказва, преди да се е изцедил докрай.
Дишаше тежко, тялото му се къпеше в пот, ръцете и краката му се движеха като в конфитюр, а завоеванията му си оставаха незабележими. Изведнъж пръстите на лявата му ръка докоснаха пръта. Беше твърд и топъл.
И внезапно научи къде е „надолу“.
Пропадна.
Докосването разруши магията. Въздушните паяжини около него се скъсаха беззвучно и той се сгромоляса.
Достатъчно близо беше до пръта, за да го улови с една ръка. От рязкото спиране си удари болезнено хълбока. Кожата на дланта му гореше, докато се плъзгаше надолу, после се хвана и с другата ръка. Спря.
Пред него, от другата страна на пръта, падаха тела. Движеха се с ускорението на падащ предмет на Земята. Запазваха изпънатото си положение и разстоянието помежду си. Дори не спираха да се въртят.
Въздухът се раздвижи край неговия потен гръб и той се завъртя около пръта. Зад него, в отвесната редица, където беше допреди малко, телата също падаха. Едно след друго, сякаш методично хвърляни през отворен капак, те се въртяха и устремно минаваха край него. Главите им се мяркаха само на няколко инча. Имаше късмет, че не го удариха, би могъл да изпусне пръта и да потъне в бездната с тях.
Падаха като в тържествено шествие. Тяло след тяло се стрелкаха от двете страни на неговия прът, докато другите милиони редици си спяха.
Той позяпа известно време. После започна да брои телата. Винаги с удоволствие броеше неща. Но се отказа, когато стигна до 3001. След това само се взираше в потока от плът. Докъде нагоре, до каква неизмерима далечина нагоре бяха подредени? И колко надолу можеха да пропаднат? Без да иска, той ги сурна надолу с допира си, премахнал невидимата сила, която прътът излъчваше.
Не можеше да се покатери, но би могъл да се плъзне надолу. Започна да се спуска по малко, погледна нагоре и забрави за връхлитащите тела. Над главата му надделяваше бръмчене над свистенето от телата наоколо.
Някаква тясна машина от яркозелено вещество, оформена като кану, потъваше надолу между падащата редица и съседните неподвижни спящи. Той си каза, че въздушното кану видимо не се опира на нищо и щом дори не се засмя на опита си за шега, успя да разбере колко е уплашен. Без никаква видима опора. Като магическа лодка от „Хиляда и една нощ“.