А вечер, когато имаше възможност да остане сам, той пушеше щедро предлаганите от граала пури и се опитваше да обмисли положението си. На кого да вярва — на Етичните или на Изменника, на Тайнствения Непознат? Или всички го лъжеха?
Защо беше необходимо Тайнственият Непознат да използва него, за да пъхне прът в колелата на тяхната космическа машинария? Бъртън, най-обикновено човешко същество, затворен в тази долина, спънат от невежеството си — с какво би могъл да помогне на този Юда?
Едно беше сигурно. Ако Непознатият не се нуждаеше от Бъртън, нямаше да си губи времето с него. Искаше Бъртън да се вмъкне в онази Кула до северния полюс.
Защо ли?
Бъртън размишлява две седмици, докато стигне до единствено възможния извод.
Непознатият каза, че подобно на другите Етични не би отнел пряко човешки живот. Но нямаше задръжки да направи това косвено, например като даде отрова на Бъртън. Значи, щом искаше Бъртън да влезе в Кулата, нужно му беше Бъртън да убива вместо него. Искаше да пусне тигъра на свобода сред своите, да отвори прозореца, за да влезе наемният убиец.
Наемният убиец върши работата си срещу заплащане. Какво предлагаше Непознатият?
Бъртън вдиша дълбоко дима в белите си дробове, издиша и отпи голяма глътка бърбън. Много добре. Непознатият се опитваше да го използва. Но по-добре да внимава. И Бъртън щеше да използва Непознатия.
Когато изминаха трите месеца, Бъртън реши, че достатъчно е обмислял. Време беше да се маха.
В този момент плуваше в Реката и подчинявайки се на хрумването, отиде към средата. Гмурна се колкото можа да се насили, преди неумолимата воля за оцеляване на тялото му да го подгони нагоре към скъпоценния въздух. Не успя да изплува на повърхността. Рибите-лешояди щяха да оглозгат трупа му, а костите щяха да потънат в тинята по дъното на хилядафутовите дълбини. Още по-добре. Не искаше тялото му да попадне в ръцете на Етичните. Ако Непознатият казваше истината, биха измъкнали от мозъка му всичко видяно и чуто, преди да се разрушат нервните клетки.
Не вярваше да са постигнали това. През следващите седем години, поне според него, той се измъкваше от наблюдението на Етичните. Дори ако Изменникът знаеше къде се намираше Бъртън, не му се обаждаше. Бъртън се съмняваше, че някой знае. Той самият не беше уверен в кои части на Речната планета попадаше, на какво разстояние от Кулата. Но той се местеше, местеше, местеше, вечно в движение. И един ден помисли, че вече би трябвало да е подобрил някакъв рекорд. Смъртта стана негова втора природа.
Ако броеше вярно, бе пътувал 777 пъти със Смъртния експрес.
28
Понякога Бъртън се виждаше във въображението си като един планетарен скакалец — хвърляше се в мрака на смъртта, кацаше, пощипваше малко от тревата с едното око извито нагоре, за да улови издайническата сянка на спускащата се сврака… на Етичните. В тази обширна ливада на човечеството той опита много стръкчета, за малко опознаваше вкуса им и продължаваше нататък.
Друг път си представяше, че е мрежа, която измъква тук-там по някой от огромното човешко море. Улови няколко големи риби и множество сардели, но и от малките рибки можеше да научи поне колкото от големите, ако не и повече.
Обаче това сравнение с мрежата не му харесваше, защото му напомняше, че и за него във водата е пусната доста по-голяма мрежа.
Каквито и образи да възникваха в съзнанието му, той беше човек, който доста скитосваше. Увличаше се дотам, че няколко пъти чу легендата за Бъртън Циганина, или в един англоговорящ район — Бъртън Скитника, а в друг — Бродещия Лазар. Това го поразтревожи, защото Етичните биха могли да научат по какъв начин им се изплъзваше и да предприемат нещо, за да го хванат. А току-виж се досетили и за основната му цел и сложили стража при изворите на Реката.
Към края на седемте години от постоянните наблюдения на виждащите се денем звезди и от многото разговори, той полека-лека си създаде представа за течението на Реката.
Тя не приличаше на митичната амфисбена, двуглавата змия, извираща от северния полюс и свършваща около южния. Реката беше Мидгардска змия20, върхът на опашката й беше на северния полюс, тя се увиваше около планетата и накрая устата й захапваше опашката. Извираше от северното полярно море, движеше се на зигзаг по едното полукълбо, обикаляше южния полюс, после пак на зигзаг минаваше по другото полукълбо, все на север, докато устието й се изливаше в предполагаемото море на полюса.
20
Според скандинавската митология Мидгард е обитаваната от човека част на света. Земята пък е заобиколена от океан, в който плува огромната Мидгардска змия. — Б. пр.