— И какви са те? — Бъртън стисна ръката на Колоп.
— Приятелю, причиняваш ми болка. Първо, идва край и на грааловите камъни, тъй че няма къде да напълнят граалите си с храна. Второ, внезапно свършват и равнините на долината, а Реката продължава пътя си между самите планини, през процеп, пълен само с ледени сенки. И трето — не знам какво има по-нататък, тъй като нито един човек досега не се е върнал, за да ми каже. Но се боя, че са срещнали края, очакващ всички поддали се на греховна надменност.
— Колко далеч е тази бездна, от която няма връщане?
— По извивките на Реката към 25 000 мили. С упорито плаване ще се добереш дотам за година или малко повече. Но само Всемогъщият Отец знае още колко трябва да изминеш, за да стигнеш самия край на Реката. По-скоро ще загинеш от глад дотогава, защото ще трябва да натовариш лодката си с припаси след последния граалов камък.
— Има само един начин да разберем така ли е — отрони Бъртън.
— Значи нищо не може да те спре, Ричард Бъртън? — каза Колоп. — Нима няма да се откажеш от тази безплодна гонитба на материалното, когато би следвало най-упорито да вървиш по пътя на метафизичното?
Бъртън пак сграбчи ръката му.
— Бъртън ли ме нарече?
— Да, така те нарекох. Преди време твоят приятел Гьоринг ми каза кое е истинското ти име. Разказа и други неща за тебе.
— Гьоринг тук ли е?
Колоп кимна.
— Вече две години. Живее на една миля оттук. Можем да го видим утре. Зная, че ще бъдеш доволен от промяната му. Той преодоля разпадането на своето „аз“, подтиквано от дъвката, и събра отново парчетата на душата си в един нов, значително по-добър човек. Би трябвало и да добавя, че сега той води Църквата на Втората Възможност по тези земи.
Докато ти, приятелю, преследваше някакъв твърде недостоен за тези усилия граал някъде отвъд, той откри Светия Граал у себе си. Едва не загина от лудостта, на крачка беше от връщането към злите пътеки на своя земен живот. Но благодарение на Божията милост и на искреното си желание да покаже, че е достоен за дадената му нова възможност в живота, той… е, ще можеш сам да се убедиш утре. И ще се моля да си извлечеш поуки от този пример.
Колоп се впусна в подробности. Гьоринг умирал почти толкова често, колкото и Бъртън, обикновено поради самоубийство. Неспособен да понесе кошмарите и отвращението към себе си, той отново и отново се втурвал към кратката и безполезна забрава. Само за да застане лице в лице със себе си на другия ден. Но когато се появил в този район и потърсил помощ от Колоп — човека, когото убил — той постигнал победа.
— Изумен съм — каза Бъртън. — И много се радвам за Гьоринг. Но стремежите ми са другаде. Ще бъда доволен, ако ми обещаеш, че на никого няма да разкриеш кой съм. Позволи ми да си остана Абдул ибн Харун.
Колоп каза, че нямало да се изтърве пред никого, но изрази разочарованието си от нежеланието на Бъртън сам да се убеди, когато види Гьоринг, какво правят вярата и любовта дори за наглед безнадеждно пропадналите. Заведе Бъртън в колибата си и го запозна със своята жена — нисичка и крехка брюнетка. Тя се държеше много мило и дружелюбно и настоя да придружи двамата мъже, когато отидат при местния началник — валкотуккайнен. (С тази дума на местния жаргон наричаха белокосия вожд или големия шеф.)
Биле Ахонен беше грамаден мъж със спокоен глас. Изслуша търпеливо Бъртън, който разкри само отчасти плана си. Каза, че искал да си направи лодка, с която да плава до края на Реката. Не спомена намерението си да продължи по-нататък. Но Ахонен очевидно бе срещал вече хора като него.
Подсмихна се многозначително и отговори, че Бъртън би могъл да си направи лодка. Обаче хората в околността били настроени консервативно. Не желаели да лишават земята от нейните дървета. Никой не бивало до докосва дъбовете и боровете, но пък бамбукът бил достъпен. Дори и за този материал бил длъжен да плати с цигари и алкохол, следователно щял да почака, докато ги събере от своя граал.
Бъртън му благодари и си тръгна. По-късно се настани за сън в колиба близо до Колоп, но не можа да заспи.
Малко преди неизбежния дъжд той реши да излезе от колибата. Щеше да се качи нагоре в планината, да се подслони под някой скален корниз, за да изчака спирането на дъжда и разпръсването на облаците. Тогава щеше да се покаже вечното (но слабо) слънце. Сега, толкова близо до целта, не желаеше Те да го изненадат. Струваше му се твърде вероятно Етичните да съсредоточат агентите си тук. Дори и жената на Колоп би могла да се окаже една от тях.