— За ваше щастие, госпожо — каза Бъртън, — идвате при когото трябва. Поне говорейки от свое име, мога да ви уверя, че ще ви защитавам с всичките си сили и възможности. Макар че ако бях като някои английски джентълмени, които познавах, нямаше да случите толкова. Между другото, този джентълмен не е англичанин. Той е янки.
Стори му се странно да говори толкова официално точно в този ден, с писъците и виковете, отекващи из долината, с голотата на хората, лишени от косми като змиорки.
Жената протегна ръка на Бъртън.
— Аз съм мисиз Харгрийвз.
Бъртън пое ръката й и с поклон я целуна леко. Чувстваше се глупаво и в същото време жестът му помогна да си върне разума. Ако можеха да запазят формалностите на вежливото общество, вероятно и „правилността“ на нещата би се върнала някак.
— Покойният капитан сър Ричард Франсис Бъртън — представи се той със слаба усмивка при думата „покойният“. — Може би сте чували за мен?
Тя издърпа ръката си, но след миг пак я протегна към него.
— Да, слушала съм разни неща за вас, сър Ричард. Някой се обади:
— Невъзможно!
Бъртън погледна към Фригейт, на когото беше тихият глас.
— Защо?
— Ричард Бъртън! — възкликна Фригейт. — Ами да. Чудих се, но без коса?…
— Дааа? — проточи Бъртън.
— Дааа! — потвърди Фригейт. — Същият като в книгите!
— За какво говорите?
Фригейт си пое дълбоко дъх и каза:
— Сега това няма значение, мистър Бъртън. После ще ви обясня. Просто приемете, че съм доста раздрусан. Не съм с всичкия си. Естествено разбирате защо.
Той се взря напрегнато в мисиз Харгрийвз, поклати глава и попита:
— Името ви е Алис, нали?
— Да! — тя се усмихна и стана красива и без коса. — Но как познахте? Срещали ли сме се? Не си спомням.
— Алис Плезънс Лидъл Харгрийвз?
— Да!
— Трябва да поседна за малко — каза американецът. Отиде при едно дърво и се свлече с гръб, опрян в дънера. Очите му имаха странно стъклен поглед. — Последствия от шока — отбеляза Бъртън.
Знаеше, че за неопределен период от другите може да очаква чудатости в поведението и приказките. И от себе си би могъл да очаква донякъде неразумно държание. Най-важното беше да се сдобият с подслон, храна и някакъв план за съвместна отбрана.
Бъртън заговори другите на италиански и словенски и се зае да представи всички присъстващи. Никой не възрази, когато предложи да го последват към брега на реката.
— Сигурен съм, че всички сме жадни. И би трябвало да разгледаме онази каменна гъба.
Тръгнаха обратно към полето. Хората седяха по тревата или бродеха наоколо. Минаха край двойка със зачервени лица, увлечена в разгорещен спор. Явно и преди са били съпрузи и продължаваха с препирните от целия си живот. Внезапно мъжът се обърна и се отдалечи. Жена му го изгледа невярващо, после се втурна да го догони. Той я отблъсна толкова грубо, че я събори на тревата. Бързо се изгуби в тълпата, но жената обикаляше, викаше го по име и заплашваше да направи скандал, ако той не престане да се крие.
Бъртън за миг се сети за своята жена — Изабел. Не я видя досега в тълпата, но това не означаваше, че тя не е някъде тук. И не го търси. Не би спряла, докато не го намери.
Промъкна се през множеството, застана на колене и гребна вода в шепи. Беше хладна, чиста и освежаваща. Усещаше празнота в стомаха. Щом се напи, огладня.
— Водите от Реката на живота — изрече Бъртън. — Стикс? Лета? Не, не е Лета7. Спомням си всичко от своето земно съществуване.
— Аз бих искал да забравя своето — промълви Фригейт.
Алис Харгрийвз се наведе над водата и загребваше с една ръка, докато се подпираше на другата. „Фигурата й наистина е прекрасна“, каза си Бъртън. Чудеше се дали ще се окаже руса, щом й порасне коса, ако въобще порасне. Може би Който-и-да-е, оставил ги тук, възнамеряваше те да бъдат плешиви, какъвто и да бе мотивът Му.
Покатериха се върху най-близката гъбовидна структура. Гранитът беше дребнозърнест и сив, наситено напръскан с червено. Върху плоската повърхност преброиха седемстотин вдлъбнатини, подредени в петдесет концентрични окръжности. В централната стърчеше метален цилиндър. Дребен тъмнокос мъж с голям нос и прибрана назад брадичка оглеждаше цилиндъра.
— Този не желае да се отвори — заяви той на немски. — Но по-късно може и да стане. Сигурен съм, че е сложен тук като пример какво да правим със своите.
Представи се като Лев Руах и премина на английски с тежък акцент, когато Бъртън, Фригейт и Харгрийвз си казаха имената.
— Бях атеист — говореше той повече на себе си, отколкото на тях. — Сега — не знам! Това място е не по-малък шок за всеки атеист, отколкото за дълбоко вярващите, представяли си задгробен живот, доста различен от този. Е, не съм бил прав. Не ми е за пръв път. — Засмя се тихо и се обърна към Монат: — Веднага ви познах. Добре е за вас, че сте възкресен сред Хора, предимно починали през деветнадесети век. Иначе щяха да ви линчуват.