— Каква ти е кучката, бе Геле? — Стамен се потри по олисялото теме. Поглади някаква пришка и се ухили.
— Ирландски сетер е, шоколадовокафява с дълъг, бляскав косъм и рязана опашка. Ушите и метат земята. Има страшен нюх. Прасетата ги усеща от километър разстояние. Няма в село такава кучка като нея. Колко хора ми я искаха, пазарят се, луди пари дават, но аз, „Не!“. Казвам им: „Такава кучка се ражда веднъж на сто години!“ Понякога и сам се чудя, откъде има такава стръв към прасетата? Подуши ли ги и изпада в бяс, сякаш миризмата им и действа на нервите.
— Това си е селекционирана раса. И кафява козина има, казваш?
— Като на шоколад „Своге“. И очите и шоколадови. Като те погледне… сякаш те гледа английската кралица. А опашката… На кеф ли е милата, опашката и започва да трепка наляво-надясно с честота десет херца.
— Откъде ги изчисли тия десет херца?
— В техникума съм учил електротехника, бе Мончо. Не ме гледай, че сега съм снабдител. Ще ти монтирам контакт с вързани очи и то под напрежение.
— Вие ловджийте сте много интересно племе. Като започнете да се хвалите не знаете да спрете.
— Така е. Но на мен ми вярвай. Каквото ти кажа си е самата истина.
— Е! Не се заричай де!
— Тая събота един ненормалник, мой роднина, щеше да ме застреля.
— Че как така?
— Стоя си аз до едно чепато дърво и дебна на пусия. Отсреща в един храсталак се бил скрил баджанака, Мито — Мезето. Откъде изскочи пустия му заек не зная. Подрипна току пред краката ми. Майра — кучката ми, се беше запиляла нанякъде. Че като започна онова ми ти Мезе да стреля към мен. Стреля като с картечница. Аз, няма накъде да бягам, скрих се зад по-дебелото разклонение и не мърдам. Край мен пищат сачми, хвърчат цепленки, пада шума… По едно време викнах колкото ми глас държи: „Хей, баджанак! Спри бе, майка му стара. Ще ме претрепеш!“ Оня не чува, продължава да дъни яко. Видях че няма накъде и току се присегнах към чифтето. Думнах два пъти. Като чу гърмежа най-сетне спря. „Ти ли си бил бе баджанак?“ — пита и се хили като олигофрен. „А аз си мисля, че е заяк.“ Та така. Такива са нашите ловджии от село.
Навън сивото мъгливо утро бавно просветляваше зад немитите прозорци. Радиоточката гъгниво се мъчеше да разведри унилата обстановка.
— Абе знаете ли че днес е Димитровден? — подхвана нова тема Мончо. — Май ще дават по някой лев за банкета. Ще дадат а после ще си ги вземат.
— О-о-о! Та кой ще иде на банкет при такава работа. Една седмица има до заплата и всички са свършили парите. Народът ще ги дръпне от банкоматите и ще се откаже от банкет.
— Абе хайде добре е. Аз като съм свършил и парите за хляб, тези четиринайсет лева са ми добре дошли. Ох-ох-ох, не ви ли е студено…?
— Студено ни е ама няма как.
— Има как! — пусмихна се Мончо. Бръкна в една чанта, измъкна малка печка-духалка, разви кабела и и се присегна към контакта.
— Как не те е шубе да купуваш тези турски боклуци? — втренчи се Гелето в отоплителното чудо.
— Ох-ох-ох! Това е друго нещо.
Меката и приятна топлинка започна да пълзи от пода към тавана на канцеларията. Стъклата на прозорците леко се запотиха. От радиоточката запя с кръшен цигански глас Софито Маринова. Радио „Силвър“ лееше за разгрявка най-избраните си чалга-парчета. Гелето кихна отривисто, извади носна кърпа и се изсекна шумно.
— Какво ли ще излезе тая неделя от местните избори? — подхвана друга болна тема Стамен.
— Как какво? Всичко е ясно. Пак ще си останат на власт комунистите. Нашето градче си е техен запазен периметър. Докато не измрат червените бабички така ще бъде.
— Абе какво са ти виновни бабичките? Ще си купят изборите хорицата както всеки път. Парици си имат, а ние ще си затанцуваме пак гладното аржентинско танго. В даскалите ми е надеждата. Стачкуват и не им мига окото. Само да не ги предадат синдикатите. То парите като започнат да подхвърчат не знаеш от чий джоб излизат и в чий влизат.
— А ние кога ще застачкуваме, бе? Тая пуста инфлация ни оправи мамата. Сутрин като се събудя се усмихвам на жената. И тя ми се усмихва. После ме пита весело: „Мончо, какво ще ядем на обяд, бе пиленце?“ „Как какво? — казвам. — бобец!“ „Бобец, бобец ама няма олио за запръжката.“. „Като няма олио има мас, ма Муцка“. „С тия сто и двайсет килца си само за мас, бе пиленце! Нали знаеш, че личната докторка ти откри лош холестерол.“ „Абе лош та лош. Тя ракийката го разтваря тоя лош холестерол, Муцко.“ Говорим си ние и се усмихваме един на друг. Какво друго да правим? Опитваме се да мислим положително. Нали така го пишеше някъде. Усмивките били лекували душата и вдигали настроението.