Пейо Яворов
В тъмницата
(Македонски въстаник умирающе в турски ръце)
Вехне младост, чезнат сили
под тъмничний мрачен свод,
тук в гърдите ми изгнили
няма искрица живот.
Скоро, зная, ще престане
в мен сърцето да тупти;
вам — и вам ще край настане,
мои пламенни мечти…
Ах, мечти!… Родино клета,
щастье тебе съм мечтал:
твойта волност и просвета
беше моя идеал.
Тебе гази крак тирански —
в твойте дивни широти
глас един е — страшен кански
плач отчаян там ехти.
Там палачът звер е гладен,
там золумството цари
и… и там народ е страден:
мойте братя и сестри.
В тебе раснал несвободен,
орисията ти зла
беше в мене червей злобен
зарад мъки и тегла:
гледах твоето страданье —
бяс ми късаше сърце,
чуях твоето стенанье —
срам ми палеше лице.
Гледах, тъжях… и завета —
сладкият священ завет:
да умра за тебе клета,
стана ми душа и свет.
Освети ме дух божествен,
кръв по-нова кипна в мен…
Чаках веч деня тържествен —
в робството последний ден.
Чаках… Робското мъченье
все цареше: сълзи, пот
бе на роба назначенье
в окървавений хомот.
Чаках… А горите тъмни
на злочестата страна,
те — синееха се пълни
с слава, с чудни имена…
И доде денът бурливи
след вековна робска нощ
за разплатите гръмливи…
Килна в мене бяс и мощ.
Гръм ехтеше в планините:
там въстаналият роб
диреше си правдините
и нахождаше си гроб.
„Там! Там!… Там в горите дето
днес е кървава борба,
де на знамето развето
бляска: «Смърт за свобода!»“
Тъй си думах, тъй с другари
ний решихме в нощ една
и ни слънцето завари
под юнашки знамена…
Но не паднах аз в борбата,
там не найдох своя гроб;
тъй ми е била съдбата —
свършвам пленник, свършвам роб.
Свършвам с мисъл безутешна:
в робство черно йоще трай,
след борбата безутешна,
родний ми страдален край.
В бой въстаник, лев беше,
смел, чутовен бе герой,
на уста с усмивка мреше,
но надви поганский брой.
Що би могъл и орела,
ако с врани стотна сган
влезъл би в разправа смела,
сам посреди жалък стан?
И кръв много се пролея…
Но нима нахалост е?
Кръстената с кръв идея
по-стремително расте!
От кръвта ни жертви редки,
жетва славна ще избий;
тъй и пролет всяка капка
злато чисто в себе крий.
В края бащин безвъзвратно
мракът ще се разпилей,
свободата — слънце златно,
там широко ще огрей…
Често в нощите досадни,
тука в безпросветний мрак,
чувства тъжни, мисли ядни
в мене будът се рояк.
Но измежду тях мечтата
пак отскубне се — лети
все нататък, към полята,
дето майчин плач ехти;
сред напразните вълнения,
ме нападне дремота,
оживлят във рой виденья
таз тъмнична пустота…
Ти, далеч! Съзнанье болно
на тъмничните тегла; —
понесе ме леко, волно,
сън на своите крила.
Между близки и познати
пренесе ме бързо той —
виждам ги аз вси благати,
волни радостни в покой.
Вредом виждам друг живота,
вредом шум и свобода!
Де следите на хомота
и на робската съдба?
Всъде волно неуморно
благодатен труд кипи,
а за робството позорно
споменът в забвенье спи.
Градове светливи, чисти,
мирни радостни села,
широки — нивя златисти,
де пълзят безчет рала…
Леко дишам и в гърди ми
пламък чуден загори —
стане радост за очи ми
всеки камъчец дори…
Стресна се… Тъмата крие
всичко в таз килия — ад;
тихо — чуя кат се бие
в мен сърцето с злоба, с яд.
Тъжно песен меланхолна
се навремени извий —
стражът дремката неволна
с нея иска да надвий.
Или жалостно смешенье
крито, грозно проечи —
клетник някой в отчаянье
болките си с рев мегчи.
И настръхнат ми космите,
бясно се сърце забий,
кръв премреже ми очите,
страшно свят ми се завий.
Пламня в треска, яд ме трови,
махня злобно с пътний звон
на ръждивите окови
се сгласява моя стон…
............................
Свършвам аз… Смъртта ме кани
на покой… Пред мен тъмней…
Вам проклятие, тирани!
Македония, живей!