Калоян Гигилев
В тъмните доби на нощта
— Разкажи ми за съня си — каза някой, някъде по никое време.
— Не знам, дали искам — избоботи друг глас — Може да събудим останалите?
— Хайде, опитай — подкани го първият — няма какво да губиш, пък и те къртят дълбоко.
— Аз мисля, че всеки път губя като отворя очи… губя от душата си…
— Нали не си мислиш за Вечният сън — недоверчиво попита първият.
— Напротив… бленувам го и го желая от сърце! — нетърпеливо отговори другият.
— Хм, ще ми разкажеш ли?
— Добре, ще го направя… В съня си съм пратеник и то какъв — ухили се той — от кралската свита! Обикновено разнасям съобщенията с кон, защото е по-бързо, но сега неизвестно защо ходя пеш…
— Как така обикновено, и с кон?! Нали не разполагаш с такъв!
— Правилно, но някак си имам усещането, че винаги така е било.
— И, по-нататък…
— Този път — продължи другият — нося важно съобщение и то надалеч, макар и да се уповавам само на краката си.
Минавам през равнини и долини, пресичам реки и гори и, когато остава последният етап от пътуването ми, достигам на един хълм, на който се издига тъмна крепост с висока кула от едната страна. Приближавам се все повече и повече до нея и ме обзема лошо предчувствие и онази дълбока болка в гърдите, от която се будя всяка нощ.
— А защо се приближаваш до тази крепост?
— Ти ми кажи! — поотпусна се за малко той — Сякаш тайнствена и злокобна сила ме подчинява на волята си. Нозете ми не ме слушат и с всяка измината крачка пътят до мрачният масив се скъсява… Ето ме вече изправен пред крепостният ров и навсякъде е тъмно като в рог. Сякаш мракът прокрадва невидимите си лапи към мен, за да ме сграбчи в смъртоносната си прегръдка.
В небето има черни облаци, но лунните лъчи намират начин да си проправят път към мене, за да ме залеят с неземната си светлина. Тогава се сещам за посланието, което нося в пояса си. Изваждам го бавно и разчупвам кралският печат, разпадащ се на малки частички, в които се оглежда луната. Разтварям свитъка и очите ми трескаво започват да шарят по буквите. А там… — той поспря за малко — там, съдбата ми е предречена.
Изведнъж чувам плясъка на криле и вдигам глава нагоре. От кулата високо в небето се задава огромен прилеп издаващ хищни крясъци. Знам, че е изпратен за мен… Пратеник за пратеник!
Той млъкна и зарови лицето си в шепи… Май плачеше…
— Риктус, — наруши тишината първият удряйки опашката си о каменистият под — сънят ти беше ли цветен?
— Ами… — отвърна другият колебливо, чийто рогa се провираха измежду решетките на вратата — мисля, че да, защото си спомням червените пламъчета в очите му.
— Виж ти, — рече лъвът протягайки мързеливо криле в отсрещната килия — те и моите имаха червен оттенък.
— Не, Ливрис, твоите са зелени.
— А, ти откъде разбра в тъмното? — изгъргори лъвът.
— Ами, нали светят! — изхили му се демонът насреща.
— Оу, аз пък си мислех, че само твоите светят.
— А, това не е нищо — отвърна Риктус почиствайки зъбите си с нокът — Трябва да видиш Драконис с какъв пламък вижда в нощта.
И двамата се разсмяха в единно гъргорене.
— Хей, вие там, — прекъсна ги грохот от далечният край на коридора — Някои се опитваме да спим, триста дръгливи кончета! Пазете се да не срещнете моят гняв!
— Ти пък от какво се оплакваш, Драконис? — подхвърли демонът — живееш в просторна зала десет пъти по-голяма от нашите и те хранят с количество колкото за отряд гвардейци!
— Не се закачай, Риктус — прогърмя гласът на дракона от дъното — утре ще ти напомня за размерите си и тези на „жилището“ ми. Много повече предпочитам обширната пещера, в която се родих. Там поне не бе така влажно!
— Нещо против водата ли дочух? — протегна пипалата си някаква твар през решетките на съседната килия-басейн.
— Какво ти е на тебе, Погнотиум — рече дракона примлясвайки — Пуснат те в кралското езеро, обърнеш някоя и друга лодка по прищявка на Господарката и после си шляпаш на свобода, докато не те извикат.
— А ти да си се срещал някога с добре обучените кралски акули?! — изгъргори големият октопод в съседство, разплисквайки вода наоколо.
— Е, поне не са като разнитe ми юнаци, на които е обещана награда за главата ти в размер на половината царство и единствената кралска дъщеря. Аз ако бях на тяхно място щях да взема само имота, тукашните принцеси не си заслужават. А, да знаете отвъд Южните планини какви…
— Драконис, пак се отплесваш за жените човешки!
— Ами какво да направя като са ми слабост! — срамежливо отвърна дракона — в крайна сметка всички после отиват на едно място, особено ония слабоумни, мускулести юначаги. Да горят в пъклото, дано!