Ричард Леймън
В тъмните гори
„Ако пропуснете романите на Р. Леймън пропускате истинско удоволствие!“
„Р. Леймън знае как да зашемети читателя.“
Първа глава
Нийла О’Хеър намали скоростта на спортната си открита кола, тъй като на това място тесният път правеше завой. Вечерното слънце се бе дотолкова снижило отзад, че вече не се виждаше. Пътят чезнеше под тъмния воал от сенки, хвърляни от високите дървета. Нийла свали слънчевите си очила и ги подаде на седящата до нея Шери.
— Сложи ги в жабката, моля те.
Шери изпълни молбата й и каза:
— Господи, умирам от глад! Няма ли скоро да попаднем на някой ресторант „Макдоналдс“?
— Май има един сандвич в найлоновия плик.
— Сандвич?! Покорно благодаря. По-скоро бих…
Тя зяпна от изненада.
Нийла го видя също и натисна спирачката. Приятелката й насмалко да си блъсне главата в стъклото, ако не бе протегнала ръка.
Пред тях нещо безкрако се влачеше по пътя, помагайки си със силните си космати ръце.
— Каква е тази шибания? — прошепна Шери.
Без да отговори, Нийла само поклати глава в изумление.
После то ги погледна.
Стиснала здраво волана, Нийла втрещено гледаше. Опитваше се да отгатне какво всъщност виждат очите й. Но каквото й да бе то, лицето му бегло напомняше на човешко.
То свърна от първоначалната си посока и се завлачи към колата.
— Да се махаме! — изкрещя Шери. — Бързо! Дай заден ход!
— Но какво е това? — попита Нийла.
— Хайде!
Нийла даде на заден ход, но бавно, колкото да пази дистанция между тях и съществото, което се опитваше да ги достигне. Не можеше да отдели поглед от подпухналото му лице.
— Прегази го! — изпищя Шери.
Нийла поклати глава.
— Не мога. Това е човек. Мисля, че е човек.
— Кой го е грижа? За Бога, мини през него и да се измитаме оттук!
Съществото седна и забалансира на торса си. Ръцете му се оказаха свободни. Втренчи зъл поглед в Нийла.
— Ох, Господи! — смотолеви Шери.
То затършува в нещо като джоб на мъхестата си дреха. Извади оттам отрязана човешка ръка и я метна към Нийла. Въпреки че Нийла светкавично се наведе, ръката падна точно върху главата й, откъдето тя тутакси я бутна. Ръката изчезна между седалките.
Тогава безногото същество с припрени движения напусна пътя и потъна в гората.
Нийла погледна надолу към ръката и видя извитите й пръсти с лакирани нокти, както и бялата ивица върху безименния пръст. Без съмнение допреди време там е имало брачна халка. Нийла се отдръпна, надвеси се над вратата и повърна на пътя. Обърна се към приятелката си.
— Трябва да се отървем от нея! — каза й Шери.
— Аз…
С бясно движение Шери хвана ръката за пръстите и я запокити надалеч извън колата. После с погнуса затърка длан в късите си панталони.
Нийла натисна газта.
Докато караше, прехвърляше в главата си отново и отново случилото се. Необходимо й бе да го осмисли, но колкото и да се съсредоточаваше, не смогваше да го проумее по приемлив начин. Станалото подхождаше на кошмарен сън, но не и на спокойно пътуване.
Тя се зарадва, когато пред тях се показа градче. Не кой знае какво градче, но все беше нещо, като се имаше предвид, че по тези места селищата бяха рядкост.
— Може би тук има полицейско управление.
— Да не би да мислиш да спираш?
— Трябва да кажем на някого!
— Изповядай се пред отец Хигинс. По дяволите! Да се махаме колкото се може по-надалеч!
— Не можем така просто да забравим за това!
— Да го забравим! Всеки път, щом затворя очи, виждам отново и онова отвратително, зло… — Шери рязко тръсна глава, сякаш да отпъди картината от съзнанието си. — Господи, та аз едва ли някога ще го забравя! Но едва ли е нужно да се мотаем наоколо и да вдигаме шум за случката, нали? Нека я запазим за нас, иначе само ще си създадем усложнения!
Междувременно бяха вече прекосили половината градче. Пред тях се показаха смесен магазин, ресторант и мотелът „Слънчев лъч“, както гласеше светлинният надпис на фасадата му.
— Защо не поспрем да вечеряме? — предложи Нийла.
— По-добре е да продължим.
— Хайде, хайде, късно е вече. Пък и нали преди малко каза, че умираш от глад?