Беше марка „Мейвърик“. Дясната част на задницата й беше така деформирана, че изглеждаше като отхапана от някакво чудовище, хранещо се с метал. Той пристъпи по-наблизо и погледна към задната седалка. Една черна сянка скочи изведнъж и изчезна през прозореца на отсрещната врата. Котка. Лендър се засмя тихо на уплахата си. Потупа с длан гърдите си. Сърцето му биеше до пръсване. Пак погледна в колата. Чифт детски обувчици висяха от огледалцето за обратно виждане. Премести погледа си по-надолу към шофьорското табло. Там имаше нещо странно. След като се огледа наоколо, за да е сигурен, че никой не го наблюдава, той отвори вратата и се промъкна вътре.
На мястото, където трябваше да е стартерът, видя само кръгла дупка.
Много странно.
Излезе от купето, тихо затвори вратата и мина отпред. Пръстите му затърсиха процеп под капака на двигателя. Повдигна капака и пантите изскърцаха.
Отдолу не видя нито акумулатор, нито радиатор, нито карбуратор, нито вентилатор. Двигателят бе ограбен.
— Исусе! — измърмори той и пусна капака да се затвори.
Пресече алеята и отиде при една очукана спортна кола. Вдигна и нейния капак. Разгледа в тъмнината мястото, където трябваше да бъде двигателят и не откри никаква следа от него. Предницата бе празна като издълбана орехова черупка.
Що за мотел е този, в който коли извън употреба са събрани като… примамка?
Внезапно, смразен от ужас, Лендър се запита дали всичко това — и гробището на коли и светлините в някои от бунгалата — не са само сценичен аксесоар в един общ измамен декор…
„И пиесата е трагедията човешка, а главният й герой — всепобеждаващият червей“ — изплуваха в паметта му думите на Едгар По.
Пиеса. Пиеса, в която единствените актьори са усмихнатият мъж в офиса и странната възрастна особа, надничаща иззад вратата.
— Корделия! — извика Лендър. — Корделия! Бен!
Зачака, заслушан за отговор. Дочу шума на вятъра между дърветата, църкането на щурците, далечното квакане на жаби, както и песента на птичките, сврени по клонаците; отнякъде долиташе и многогласен шум от телевизионно предаване… сякаш всичко беше наред.
Вратата на бунгалото им рязко се отвори и оттам излезе Рут.
— Лендър, какво не е наред?
Той изтича до нея.
— За Бога…
Бутна я вътре и затръшна вратата.
— Какво става? Какво не е наред? — Изплашените й очи го молеха за бърз отговор. — Нещо с децата ли?
— Не ги видях никъде. Не зная къде са, но тук нещо не е наред. Всички тези коли са… само декор.
— Не раз… — не успя да се доизкаже тя, въртейки глава в недоумение.
— Не зная какво става, но… Спомняш ли си за Норман Бейтс?
— Кой?
— Антъни Паркинс. Филмът „Психо“. Хотелът…
— Лендър, престани!
— Това не е истински мотел. Мисля, че е по-скоро нещо като клопка.
— Не!
Лендър се облегна на вратата и потърка с длан лицето си. Беше миролюбив човек и мразеше огнестрелното оръжие… Сега от все сърце пожела да има под ръка поне един пистолет.
— Какво ще правим? — попита Рут.
— Не зная.
— Корделия е някъде там!
— Виж какво, може би греша. Може би всичко… не е така, както ми се стори. Не е изключено децата да са отишли в гората да се усамотят, знам ли…
Овладявайки се, Рут каза с твърд глас:
— Най-добре ще е да ги намерим.
— Как?
— Първо да отидем в офиса…
— Голяма идея, няма що!
— Какво предлагаш тогава?
Лендър погледна към телефона, но веднага се отказа от хрумването си. Нямаше начин как да извика помощ, тъй като телефонната връзка минаваше през централата в офиса на мотела.
— Можем да потърсим помощ — изломоти той. — Някъде наоколо трябва да има полиция, шериф…
Рут протегна ръка към бравата на вратата.
Той я сграбчи за китката.
— Отивам навън да намеря дъщеря си — каза тя. — Пусни ме!
— Чакай! Трябва да помислим!
— Дрън, дрън! Докато мислим, дявол знае какво ще стане с Корди!
Тя издърпа ръката си рязко, сграбчи топката на вратата и отвори.
Лендър дръпна Рут назад и затръшна вратата.
— По дяволите, Рут!
— Пусни ме да изляза!
Телефонът иззвъня. През тялото на Лендър премина тревожна тръпка. И двамата с Рут застинаха, загледани в черния апарат, докато той не звънна втори път.