Лендър се спусна към него. Когато иззвъня за трети път, той вдигна слушалката.
— Ало?
— Мистър Дилс, тук е Рой от офиса.
— Да?
— Вашата дъщеря е тук, с мен. Тя би искала да ви каже няколко думи.
Лендър зачака, без да отделя поглед от Рут.
— Какво става? — попита тя, произнасяйки с труд думите.
Лендър вдигна рамене.
— Татко?
Гласът на дъщеря му изразяваше паника до краен предел.
— Нещо лошо ли е станало, миличка?
— Ох, татко! Те… Бен! Мисля, че е мъртъв!
— Къде си сега?
— Не! Не идвай! Те ще те убият!
— В офиса ли се намираш?
— Не се оставяйте да ви хванат!
Той направи знак на Рут.
— Ето, майка ти иска да говори с теб.
Рут прекоси бързо стаята. Той й подаде слушалката.
— Ало, Корди?
— Поддържай разговора — прошепна Лендър на жена си.
Рут кимна разбиращо.
Той се спусна към вратата, отвори я и изскочи навън. Нещо като опънат кабел се изпречи пред краката му, и докато летеше с глава напред, Лендър успя за миг да зърне една хилеща се старица с чук в ръка, седнала върху предния капак на колата му. Той се просна в прахта до предното колело.
С победоносен крясък старицата скочи отгоре му.
Пета глава
Пикапът се друсаше върху неравния и кален път. След спречкването относно Тими мъжете бяха потънали в студено мълчание.
Нийла предпочиташе да говорят, дори да се бият. Кавгата им около похотливите набези на момчето бе отвлякла мислите й от положението, в което се намираше. Но сега и това бе приключило. Страхът й се възвърна, наситен с мрачни и парализиращи мисловни картини на изнасилвания и кръв.
Тя се разрида. Не искаше да плаче, не искаше мъжете да виждат слабостта й, не искаше да подхранва страха на Шери със своето отчаяние. — Но нищо не можеше да направи. Чувстваше се самотна и безпомощна. Като веднъж в детството си, когато се загуби в гората.
Бе само на шест години, но споменът все още беше жив в нея. Семейството й бе разпънало две палатки край Паяковото езеро в Уисконсин. Вечерта край огъня пиха топъл течен шоколад, а баща й разправяше всякакви страшни истории. По-късно, към полунощ, когато всички бяха заспали, тя се събуди с чувство на тежест в пикочния си мехур. Разтърси спящата до нея Бети, но по-голямата й сестра не се и помръдна от спалния чувал.
Нуждата й беше вече толкова спешна, че изскочи навън по долни гащи, без да си прави труда да облича каквото и да било.
Студеният вятър я прониза. Прекоси малкия им лагер боса по влажната и студена земя.
Извън очертанията на лагера баща й беше изкопал неголяма дупка. Беше я нарекъл „отходник“. Нийла беше ходила там няколко пъти, но не и нощем.
Търсейки го, навлезе в тъмната гора. Не можа да го намери. Накрая се отказа и клекна под една бреза. След като се облекчи, тръгна обратно към лагера. Беше уверена в посоката. Вървя известно време и излезе на една странно изглеждаща под лунната светлина поляна. Разбра, че се е изгубила. Започна да вика поред майка си, баща си, Бети. Никой не се отзова.
Именно тогава за пръв път върху й се стовари с все сила ужасният страх, че е сама и безпомощна в нощта. Обляна в сълзи и ридаеща на висок глас, тя започна да обикаля поляната с надеждата, че ще я чуят и ще дойдат за нея.
Ами ако я чуеше някой друг, а не родителите й? Някой от онези скитници убийци, за които говореше баща й край лагерния огън? Или зловещият Вендиго? Или пък някоя вещица като онази, която се опитала да изяде Хензел и Гретел?
Закривайки устата си с длан, за да приглуши хлиповете си, тя тичешком напусна поляната. Вече в гората побягна с все сила, без да се осмели да погледне назад, за да не би да види, че нещо страшно я преследва. Спъваше се в коренища. Паяжини облепваха голата й кожа. Клони я шибаха през лицето. Но тя продължи да бяга, докато не излезе на друга поляна, където на лунната светлина видя колата им.
Тяхната кола.
Пристигайки, я бяха оставили тук. После бяха повървели доста, преди да установят лагера си. Но това не й помогна много да се ориентира. Не си спомняше посоката, в която бяха тръгнали тогава.
Вратите бяха заключени. Пъхна се под колата. Тревата беше суха. Легна, потрепери и зачака.
Чакаше злокобния убиец да я докопа и да я измъкне оттам.