— Какво има? — попита Джени.
Пег затвори вратата и каза:
— Искам да се облечеш.
— Сега?
— Веднага.
Момичето смръщи нос.
— Нищо не схващам.
— Тръгваме на път…
— Така ли?
Лицето на Джени засия радостно, но само за миг. Намръщи се отново и с тревожен тон попита:
— Къде отиваме?
— Потегляме с чичо ти Джон. Побързай. Облечи се. Джинси и блуза са ти достатъчни.
Джени широко отвори очи. Сложи книгата на корема си и се наведе напред. С приглушен глас изрече заговорнически:
— Това е заради Ханк! Ние бягаме от Ханк!
— Не бягаме. Просто заминаваме на почивка.
— Не се безпокой, ще бъда няма! — Джени се изсули от леглото. — Къде по-точно отиваме? Какво ще кажеш за Лос Анджелис? — Съблече пижамата си и се запъти към дрешника. — Колко хубаво ще бъде, ако се поразходим из Дисниленд? Защо не отидем там?
— Защо не? — каза Пег.
— Коя блуза да сложа?
— Карираната е подходяща.
Джени свали карираната блуза от закачалката. Мушна ръце в дрехата и се забърза към огледалото. Видът на малките й щръкнали гърди напомни на Пег, че за тази седмица бяха запланували да й купят сутиен. Първият. Но сега се налагаше това да почака.
Както и всичко останало.
Посещението на Джон бе наложило неочакван и рязък обрат в нормалния ход на живота им. Никога нищо повече нямаше да бъде същото.
Досегашният им живот не бе кой знае какво. Тя често си бе мечтала да го промени, да изостави Ханк, да отведе Джени далеч. И сега, когато бе дошъл моментът, изпитваше колебания. Искаше й се всичко да продължи, както си беше.
Но това не беше възможно. Джон вече бе пуснал бомбата.
Разтреперана, тя седна на ръба на кревата на Джени.
— Лошо ли ти е? — попита Джени.
— Добре съм.
— Изглеждаш, като че всеки миг ще умреш.
Тръпка пропълзя по гръбнака на Пег.
— Не говори така.
— Там ще трябва да посетим „Къщата, обитавана от призраци“.
— Хм.
— Както и „Звездната планина“. — Продължавайки да говори, Джени си обу нови долни гащички. — Ако ти не искаш, чичо Джон ще ме заведе. Ще съм единствената в класа, която е била на „Звездната планина“. Хариет Хейър е била в Дисниленд, но баща й не разрешил да отиде на някои места там. Страхливец е, той, въпреки че е кмет на градчето ни.
Джени дръпна ципа на джинсите и седна на леглото, за да си обуе чорапите. Пег обгърна раменете й.
— Какво ще стане, ако Ханк ни хване?
— Няма да ни хване.
— Къде е той?
— Гледа телевизия.
— Искаш ли да изляза през прозореца? Можем и двете да се измъкнем през него. Чичо Джон с колата ли ще дойде?
— Да.
— Кога?
— Всеки момент.
— Трябва да повредим колата на Ханк. Да изпусна въздуха от гумите й например. Искаш ли да го направя? Така няма да може да ни преследва.
— Не, не се налага.
— Ще стане лесно.
— Не, всичко ще бъде наред.
След като завърза връзките на маратонките, Джени се обърна към Пег.
— Никога няма да се върнем тук, нали?
Пег кимна с глава.
— Не вярвам да се върнем някога. — Малките рамене на Джени потръпнаха. — Да, ама…
— Какво?
— Нищо. Сетих се, че… Роби Тейлър ме покани утре да играем боулинг. Навярно никога повече няма да го видя…
Пег погали с длан меката й кестенява коса.
— Както и Мерилу — продължи Джени.
Устните й се разтрепериха. Сълзи изпълниха очите й. Примигвайки, тя гледаше майка си, сякаш очакваше отговор, който щеше да уреди всичко.
Пег нямаше отговор за нея.
— Хайде! — каза тя и отведе момичето при прозореца.
Опита се да го отвори, но рамката не се и помръдна.
— Трябва с повече сила — каза Джени.
— Да, но ще вдигнем шум…
— Аз ще го направя.
Джени избърса сълзите от лицето си. Отиде до леглото. Взе оттам книгата с дебелите корици, която четеше. Върна се, пъхна я под рамката и рязко удари с юмрук издадената й част. Рамката поддаде.