— Сега просто ще я изтласкаме — каза Джени.
— Можеш ли да го направиш?
— Разбира се.
Пег придържаше Джени за бедрата, докато момичето избутваше рамката.
— Много е заяла.
— За Бога, само не я изпускай!
— Аз…
Изведнъж рамката се откачи и падна. Джени видя как тя политна към храстите и с трясък се блъсна в стената.
— О, не! — едва успя да промълви тя. Разтреперана, се обърна към Пег. — Съжалявам, мамо… Без да искам… Просто се изплъзна.
— Добре, успокой се, миличка.
— Може би той не е чул.
— Може би.
Джени започна да се измъква през прозореца навън.
— Кучка!
Ханк сграбчи Джени за блузата и я задърпа надолу. Пег се хвърли към краката на момичето. Твърде късно. Ханк успя да я смъкне на земята.
— Ах, ти, копеле такова! — извика Пег.
Ханк й се ухили. Наведе се към Джени. Прихвана я за яката и колана.
— Остави я!
— Опитай се да ме спреш, де!
Той вдигна мятащото се момиче на височината на колана си и го пусна да падне по очи.
— Не! — изпищя Пег.
Прехвърли крак през перваза. Ханк я хвана за ръката и започна да я дърпа. Искаше да падне с главата надолу. Но тя успя да се претърколи през рамо. Ханк я обърна по гръб. Притисна разперените й ръце към земята. Седна на корема й.
— А сега — задъхано изрече той, надвесил запотеното си лице над нейното, — а сега кажи какво става. Какво се опитвате да надробите?
— Нищо.
— Нищо ли? Та ти и момичето бяхте тръгнали да бягате!
— Не.
— Искаш ли малко да поосакатя дрислата?
— Ханк, за Бога!
— Например, да й пламне косицата?
— Копеле гадно!
— Накъде бяхте тръгнали? При Филипс?
— Не!
— Онзи лайняр винаги е тичал подир задника ти.
— Той няма нищо общо!
— Тогава кой?
— Никой.
— Добре. Тогава дрислата ще го отнесе.
И Ханк се надигна. Пег го сграбчи за крака, но той я ритна и се втурна към Джени. Момичето все още лежеше по очи. Сграбчи я за косата. Вдигна главата й. С другата си ръка извади от джоба на ризата запалка.
— Не! — извиси глас Пег. — Ще кажа, ще кажа!
Запълзя към него.
Ханк щракна запалката. От нея изригна висок пламък.
— Джон е! Той ще дойде за нас! Но първо отиде да прибере една жена при дърветата на смъртта! След това ще ни отведе оттук!
Ханк се ухили.
— Така ли? Е, сега вече бъдете сигурни, че няма да ви отведе.
Десета глава
Нийла чувстваше жестоки болки в ходилата. Непрекъснато ругаеше наум онова пишлеме Тими, което отмъкна маратонките й. Болката и яростта й помогнаха да не губи връзка с действителността, докато следваше мъжа на име Робинс до колата му. Возилото се оказа пълно с крули, сякаш бе заето от странно семейство, готово да отпътува на почивка. Видя как Робинс застрелва двама от тях и хукнаха да спасяват живота си.
Отначало срещата с другата група внесе известно облекчение сред тях. Увеличаваше се общият им брой. Но се оказа, че мъжът, който се казваше Лендър, хич и не мислеше да стои мирен и да се крие. Бе решил да намери жена си дори с цената на смъртта на останалите.
— Никога няма да я намерим! — каза Робинс, след като бродиха десетина минути сред дъбравата. — Най-добре е да се откажем и да се опитаме да се доберем до шосето.
— Ами че тръгвай тогава — каза с рязък тон Лендър. — Пък и за какво си ми нужен?
— Те ще убият хлапетата, които са с теб.
— Трябва да намеря жена си.
— Тя вероятно е вече мъртва.
— Не.
— А как да я открием? — попита с отчаян глас момичето, едва сдържайки сълзите си.
— Разбира се, че няма да я открием, след като се крием в храсталаците като сритани кутрета — каза Лендър.
— Но това е единственият ни шанс — възрази Робинс.
— „Страхливецът умира много пъти, докато смелият човек среща смъртта само веднъж.“
— Аз съм с господин Дилс — обади се Бен. — Трябва да я спасим, дори и да поемем допълнителни рискове.
— Я заебете тая работа! — намеси се Шери. — Не смятам повече да подлагам задника си на каквито и да е рискове…
Лендър извика, когато от клоните на дървото, под което стояха, върху него се стовари една бледа фигура. Коленете на съществото удариха раменете му и го повалиха на земята. Нийла видя нож във вдигнатата ръка. Робинс светкавично стреля. Между малките гърди зейна голяма дупка. Момичето се килна напред и се просна по очи.