Нийла погледна натам. Видя само дървета, храсти и мрак. Нищо не помръдваше. Не последва нов шум.
Но, затаила дъх, тя не отмести поглед от тази посока.
Там някой се беше спотаил и ги наблюдаваше.
Тя го усещаше осезателно. Почти й се струваше, че го вижда.
Някой.
Не беше бащата на момичето.
Единадесета глава
— Седни тук! — заповяда Ханк.
Пег се отпусна на дивана, до който я бе довел Ханк, след като я вмъкна обратно в къщата.
Той застана насред стаята. Държеше Джени за косите. Момичето бе паднало на колене и продължаваше да хлипа.
— Да не си помръднала от място! — предупреди я Ханк.
Пусна я. Посегна към телефона и започна да набира някакъв номер. След като го набра, отново я сграбчи за косата.
— Да. Обажда се е Ханк Стоувър. Възникнаха извънредни обстоятелства. Там ли е шефът Мърдок? Не? Добре тогава, ще изпратите ли насам някое от момчетата? Не, нищо от този род. Държа здраво нещата. — Той се усмихна на шегата си и дръпна косата на Джени. — Адресът е „Нъсбоум роуд“ номер 833… Окей, ще бъда благодарен.
Ханк положи слушалката върху апарата. После изправи Джени.
— Хайде, иди да седнеш при майка си.
Тя седна до Пег и се облегна на нея. Тихо плачеше. Пег обгърна раменете й.
— Хубава я свършихте — каза Ханк. — Ти и твоят проклет брат. Всички ни ще убият, знаеш ли това? — Клатейки глава, той се облегна до стената и скръсти ръце. — Хубави ги надроби тоя кретен. Човек хич не бива да се подебава с крулите. Те ще дойдат за нас. Знаеш, нали?
— Именно заради това трябва да бягаме.
— Да, ще бягате, друг път. Това, което ще сторим, е да сложим ръка на откачения ти брат, още щом се покаже. Така ще стане. И ще го отведем при дърветата. Може би ще е достатъчно. Хубаво братле си имаш! Да ни хвърли всички в кенефа заради някаква си мадама.
— А ти не искаш ли да тръгнеш оттук?
— На мен ми харесва тук, благодаря. Имам си добър бизнес…
— Разбира се, много добър! Да продаваш колите на убитите!
Той заплашително тикна показалец в нейна посока.
— Не пред хлапачката, по дяволите!
— Мислиш, че тя не знае ли? Знае. Кажи му — подкани я Пег.
Джени поклати отрицателно глава.
— Кажи му! — настоя по-остро Пег.
— Да, знам! — троснато изрече Джени.
— Какво знаеш? — напрегнато попита Ханк.
— Ти взимаш колите… на хората, които доставяме на крулите.
Кой ти каза?
— Всички знаят:
Той се спусна към нея с вдигнат юмрук, Джени прикри с длани лицето си.
— Луиз Мърдок! — извика тя.
— Дъщерята на Чарли?
— Да. Тя каза, че част от парите остават за теб, друга — за баща й, а трета — за града.
— Това хич не е тайна — заяви Пег.
— Ха! Според мен всичко това си е много редно. Всеки получава своята част. Не съм единственият, който се възползва от положението!
— Но ти се възползваш повече от другите.
— Така ли? Но не се оплака, когато получи автоматичната миялна машина! Или пък когато ти купих допълнителния телевизор за спалнята. Или…
— Можеше да се хванеш на някоя чиста работа.
— Разбира се. Като твоя брат — оцапаният с масло светец.
— Той е добър механик. Парите му не са кървави.
— Ах, да. Той е чист като снежец. Ако не се счита това, разбира се, че е снабдител от осемнадесетгодишната си възраст насам. — Ханк се ухили. — Същински ангел, няма що!
— Той нямаше избор.
— Разбира се. Бяха допрели пистолет в главата му. Не ми излизай с това. Знаеш ли защо е снабдител? Защото това му харесва. Чувства силата на властта.
— Въобще не знаеш какво говориш!
— Не знам ли? Няма нищо на света, което той да обича повече от това да пуска лапите си на онези…
Думите му бяха прекъснати от звънеца на входната врата.
— Да не сте помръднали! — предупреди ги той. Отиде при вратата и я отвори. — Влизай!
Пег видя, че е Дейв Филдинг. Двадесет и три годишен. Беше най-младият полицай в управлението на Барлоу. Забеляза Пег и Джени. Усмихна им се неловко.
— В какво се състоят неприятностите, мистър Стоувър?
— Отнася се до Джон Робинс.
— Аха…
Младият полицай откопча джоба на ризата си. Извади бележник и химикалка. Започна да си води бележки.