Докато сервитьорката поднасяше вечерята, двете се втренчиха в ръката й.
— Какво мислиш? — попита Нийла, щом момичето се отдалечи.
— Мисля, че е истински.
Нийла захапа своя теркбургер. По брадичката й се стече сос. Отри го с опакото на дланта си и се пресегна за салфетка.
— Голяма вкуснотия! — възкликна тя.
— И моят е супер — каза Шери.
От двете страни на сандвича й висяха парченца лук.
— Да, но лукът придава лош дъх на устата.
— Нали не смяташ да ме целуваш? — попита Шери.
— Не и тази нощ.
— Жалко. А аз толкова се надявах!
— Със сигурност ще умиришем палатката. Ще е по-добре да спим под открито небе.
— Ами ако завали? — попита Шери с пълна уста, която правеше гласа й неясен.
— Тогава ще се измокрим.
— Това няма да ми хареса.
— За предпочитане е пред палатка, обгазена с лук.
— Така ли? — Шери изсипа малко от своя лук в чинията на Нийла. — Ето ти и на теб малко. За застраховка.
Нийла със смях напъха лука в теркбургера си и пак го заръфа.
Скоро чиниите им бяха празни. Нийла си помисли, че трябвала се върнат в колата. Никак не й се искаше.
— Какво ще кажеш за по един десерт? — попита Шери, чийто вид издаваше, че също не гори от желание да си тръгнат.
— Добра идея.
Сега не беше време за съображения относно калориите. А и Нийла никога не я беше грижа за тях. Каквото и да ядеше, фигурата й оставаше все така стройна. Все пак обилните десерти й насаждаха чувство за вина. Но тази вечер си струваше да преживее това чувство. Не й се завръщаше в колата.
Поръчаха си по една мелба. Започнаха да ги ядат бавно, отгребвайки поред ту от сладоледа, ту от топлия гъст сироп, ту от разбития крем с орехи.
— Това ще добави някой и друг сантиметър към бедрата ми — каза Шери.
Тя беше малко по-висока от Нийла, с широки рамене, големи стърчащи гърди и яки бедра. Без да е дебела, беше достатъчно едра, така че някой и друг допълнителен сантиметър върху бедрата й едва ли беше от значение. Но Нийла реши да й спести подобна забележка.
— Така и така тази седмица ще хвърлим излишните килограми — каза тя.
— Най-добрият начин да прекараш почивката е да си поразвъртиш задника насам-натам.
— Нямам нищо против това.
— Не се и съмнявам. А най би ми харесало, ако Робърт Редфорд се отбие някоя нощ към бивачния ни огън. Аз го шашвам със своя ум и чар и той ме отмъква със себе си. Но с моя късмет сигурна съм, че ще си падне по теб.
— Тогава ще си го поделя с твоя милост.
— Обещаваш ли?
Изядоха мелбите. Поръчаха си кафе.
И след малко, помисли си Нийла, ще трябва да излезем, да отидем при колата и пак да поемем по тесния тъмен път през горите.
Не можем да стоим тук цяла нощ.
Сервитьорката затвори масивната дървена врата на заведението. През прозореца се виждаше, че навън е паднал мрак. Застланият с пясък паркинг се открояваше като сиво петно. Оттатък пътя светлинната реклама върху фасадата на мотела пръскаше призрачна светлина. Неголям надпис сочеше свободни места.
Погледите на Нийла и Шери се срещнаха.
— В никакъв случай! — каза Шери.
— Знам. И аз не искам да оставаме. Всъщност нито ми се тръгва, нито ми се остава.
— Ще се почувстваме доста по-добре, след като се отдалечим на няколко километра оттук.
Нийла кимна в знак на съгласие.
— Но преди да предприемем каквото и да било, моя милост ще посети леля си — добави Шери.
По време на краткото й отсъствие Нийла си поръча още едно кафе.
Шери се върна и Нийла на свой ред отиде до тоалетната. Оказа се чисто и приятно място. Такава трябва да бъде, помисли си Нийла, щом ресторантът се управлява от богати хора.
Когато Нийла се върна при масата, Шери бе вече оставила бакшиш за сервитьорката. А Нийла плати сметката на касата — беше неин ред.
Тя купи две пакетчета с ментолови бонбони за из път.
Сервитьорката изсипа дребни монети в шепата й и каза:
— Радвам се на такива редки гости!
Шери протегна ръка към топката на бравата и опита да я завърти. Топката не помръдна. Опита отново.
— Хей, госпожице! — подвикна тя на сервитьорката.