Главите на всички седящи на бара се обърнаха към тях.
— Хей, госпожице! Вратата е заяла!
Посетителите втренчиха погледи в тях. Неколцина от по-младите се усмихнаха, но на повечето погледите бяха мрачни.
— Не е заяла, миличка, а е заключена.
Нийла усети как стомахът й се сви на топка.
— А какво ще кажете да я отключите?
— Опасявам се, че не мога да направя това.
— Тъй ли? И защо, по дяволите?!
— Защото вие, двечките, ще останете тук.
И усмихвайки се, сервитьорката се обърна към посетителите на бара. Нийла изведнъж си даде сметка, че до един те бяха същите, когато влязоха преди толкова часове в ресторанта.
Четирима от тях мълчаливо слязоха от високите столчета, на които седяха.
Втора глава
Когато иззад насрещния завой се показа кола, Лендър Дилс изключи дългите светлини. След като се разминаха, той ги включи отново и пътят пред тях заблестя между шпалира от дървета.
— Сред шепота на борове и хвойна, на вековни дебри горски… — ритмично занарежда той.
— Татко често изпада в поетични настроения — каза от задната седалка Корделия, обръщайки се към седящия до нея Бен.
— Намирам, че хубаво говори — отвърна Бен.
Свястно момче беше този Бен. Не различаваше ямб от хорей и хич не го беше грижа за това, но поне изглеждаше що-годе интелигентен и възпитан. Лендър, който бе преподавател в колеж, бе виждал много младежи от другия тип.
А дъщеря му, слава Богу, проявяваше добър вкус относно гаджетата си.
— Лонгфелоу най-проникновено е описал гората — продължи Лендър. — Четейки го, човек даже с костите си започва да чувства глухотата на горските усои, където всичко е застинало от нявгашни времена. „Там, край обвитите във влажни мъгли брегове на езерото, сред обитавани от зли призраци дъбрави…“
— Това вече е по-скоро вдъхновение в духа на Едгар По — изкоментира Корделия.
— Аз не бих възразила, ако баща ши сега получи моментно вдъхновение — подхвърли Рут.
— Мама също я е ударил хормонът.
— Нямам предвид това, Корди. Знаеш много добре!
Корделия и Бен се разсмяха. Моментно вдъхновение! Неочаквано и с известна болка Лендър си представи своята дъщеря гола и стенеща под Бен. По начина, по който двамата се държаха един към друг, беше ясно, че вече са стигнали до това. Тази мисъл го караше да се чувства зле — така, както се чувства човек, когато е изгубил нещо скъпо за него. Но тя все пак беше на осемнадесет години — достатъчно голяма, за да знае какво прави. Той не можеше да я спира. А и не би опитал. Но все пак го болеше.
— Скоро ще стигнем до градчето Барлоу — каза Рут, осветявайки с фенерче пътната карта, разгъната на коленете й. — Какво ще кажете, ако спрем там?
— Не искаш ли да продължим направо към езерото Мулешкото ухо? — попита Лендър.
— Ние сме на няколко часа път от него, скъпи. Ще се доберем около полунощ, а казахме на господин Елсуърт, че ще пристигнем към девет часа. Ще е вече заспал. Пък и пътувахме целия ден.
— Ако бяхме пътували целия ден, сега вече щяхме да сме там.
— Все същото — въздъхна Корделия. — Твоята представа за ваканционно пътуване е да се тръгва на път непременно преди изгрев-слънце.
— Добре де, и аз нямам нищо против да спрем в Барлоу — отвърна той. — Но просто мислех за вас. — Усмихна се на Рут в тъмнината. — Даваш си сметка, надявам се, че там няма хотел „Хайат“.
— Достатъчно е да има чисти чаршафи…
— Вие, деца, за спиране ли сте, или да продължаваме към хижата?
— Нека спрем — каза Корделия. — Ще бъде забавно.
— На мен ми е все едно, господин Дилс — обади се на свой ред Бен.
— Добре, ще видим тогава… — изрече Лендър.
Не му се спореше. Не си струваше. Беше му приятно да поема ролята на лидер, но само до момента, в който някой се опълчеше срещу решението му. А в случая решението му още от самото начало бе да кара, без да спира. Но ето че решението му бе отхвърлено.
А и да смени ролята си на ръководител срещу тази на шофьор, не му беше чак толкова неприятно.
Щом искаха да режисират нещата — моля. Разтоварен от всякаква отговорност, той щеше да се оттегли на заден план и да наблюдава. Повече от вероятно бе, че щяха да се оплетат в неприятности.
Не след дълго навлязоха в Барлоу. Минаха край затворена бензиностанция и смесен магазин. Точно пред тях, от дясната страна на пътя, видяха ресторанта „Терк“. Срещу него, през пътя, беше мотелът „Слънчев лъч“. Надписът гласеше, че има свободни места.