Той кимна с глава.
— Да, ако се върви на изток.
— Какво означава това „ако“? Миналата нощ точно в тази посока ни водеше — на изток.
— Сега ако тръгна сам, ще поема на запад.
— Обратно по пътя, по който дойдохме?
— Ще се опитам да се добера до колата си. Ако успея да я запаля…
— Но там гъмжи от крули!
— Гъмжеше миналата нощ — обади се Шери.
— Добре, миналата нощ. Защо сега да ги няма?
Шери със самодоволна усмивка уточни:
— Защото сега те са тук, отвън.
— Точно така — каза Джони. — Те са тук. Около тази къщурка трябва да са около петдесетина. Това означава, че петдесетина по-малко се шляят из горите. Ако смогна да се промъкна край тези тук, останалият път ще бъде фасулска работа.
— Ако всичко това е така — каза Нийла, — защо да не тръгнем и тримата.
Тридесета глава
— Трябва да ми повярваше! — изскимтя Арт. — Аз ги лъжех. Ако ги бях вкарал в колата, щях да ги откарам право при дърветата.
— Я си затваряй устата, дърт педал! — озъби му се Розовото листенце, поглеждайки го злобно в полумрака на камиона.
— Честно ви казвам! Трябва да ми повярвате!
— Плъх такъв! — процеди Пег.
— Не е честно!
— Знаех си, че ни лъже — каза Джени.
Камионът се наклони. Пег се претърколи и притисна гръб до Джени. Когато камионът се изправи, тя зае предишното си местоположение.
Лежеше просната на пода с глава към задните врати. Ръцете й бяха в белезници, заключени към ръцете на Джени.
След като Рой се обади по телефона, още двама мъже пристигнаха с една кола. Държаха се грубо и им щракнаха така здраво белезниците на ръцете, че им притиснаха кръвообращението.
И не повярваха на Арт.
— Чух Филипс да им казва — каза Рой, — че през нощта ще ги скрие в колата си и ще ги откара оттук.
Това беше единственото добро нещо от развилите се събития.
Пег се опиша да поразмърда ръцете си. Пръстите й се бяха подули като кренвирши. Не можеше да ги разгъне.
— Моля те, милинка! — изплака пак Арт към зловещата старица.
Розовото листенце погледна към предната част на камиона. Зад шофьорската седалка се подаваше плешивото теме на Рой. После отново обърна поглед към Арт.
Беше седнал на пода недалеч от краката на Пег. Ръцете му бяха прикрепени с белезници към ръчката на страничната врата.
— Ще ви дам каквото поискате — предложи той. — Пари! Искате ли пари? Каквото пожелаете! Господи, само не ме оставяйте при дърветата!
Розовото листенце запълзя към него.
Пег видя, че пот се бе стекла и по лицето, и по гърдите му. Арт примигна, за да отстрани капчиците от очите си.
— Ключът? — изхриптя той с надежда. — Имаш ли ключ от белезниците?
Розовото листенце коленичи пред него. Повдигна шапката му назад и вдигна чука.
Арт зяпна с опулени очи.
Тя хвърли бърз поглед в посоката на Рой и замахна. С глух звук чукът се стовари върху главата на Арт, която се отметна встрани. Очите му бясно се завъртяха в орбитите си.
— Мамо, какво става? — чу се гласът на Джени.
Пег не беше в състояние да отговори. Ако си отвореше устата, щеше да закрещи. Стиснала устни до побеляване, продължи да гледа ставащото пред нея. Розовото листенце подхвърли дръжката на чука в лявата си длан и пак замахна. Този път тежкото желязо улучи устата на Арт. Кръв, примесена с парчета от зъби, се стече по брадичката му.
Розовото листенце отново стовари чука и дясната скула на Арт хлътна със сухо изпращяване.
Изведнъж възвърнал съзнанието си и като че ли за пръв път дал си сметка какво става, Арт закрещя. Замята се бясно. Розовото листенце сплеска челото му.
Той се отпусна тежко.
Камионът спря. Рой обърна седалката си към тях.
— Ох, Господи! — смотолеви той.
Розовото листенце се задоволи само с вдигане на раменете.
— И защо трябваше да правиш това, милинка?
Посочвайки с чука лицето на Арт, тя отвърна:
— Сам си го изпроси.
Рой се засмя.
— Е, добре. Стореното — сторено. Но после ще трябва да почистиш.
Той се обърна напред и камионът отново потегли.
Розовото листенце все така с помощта на чука се зае да раздробява черепа на Арт. Когато протегна пръсти към очите му, Пег затвори своите.