Разтреперана, се заслуша в мляскащите звуци и доволните възклицания на старицата.
Камионът отново спря.
Задната врата се отвори.
— Света дева Марийо! — възкликна мъжки глас.
Пег продължаваше да стиска клепачите си.
— Ела насам, Бърт! Погледни какво е направила с Филипс!
— Ама че говняна работа! — смотолеви другият мъж.
— Както и да е, да действаме.
Пег почувства как я хващат под мишниците и я повличат.
— А ти, Рой, измъкни Филипс.
— Гнус ме е.
— Собствената ти съпруга го е направила, приятелю.
Пег се озова извън камиона. Изправиха я на крака. Залитна.
Блъсна се в Джени и двете паднаха на земята.
Отвори очи. Поляната беше огряна от слънцето. Шестте мъртви дървета се извисяваха в една редица. Бяха по-високи, отколкото си ги бе представяла. И по-зловещи. Приличаха на поникнали от земята оглозгани ръце, чиито кости проблясват под слънцето!
Макар множество птици да кръжаха наоколо, никоя от тях не се доближаваше до дърветата на смъртта.
Изправиха отново Пег и Джени на крака.
Единият от мъжете отключи халката на лявата ръка на Пег.
— И не прави глупости! — каза глухо той.
Заведоха ги до най-близкото дърво. Поставиха ги гърбом от двете му страни. Извиха ръцете им назад. Щракнаха белезниците. И без да кажат нито дума, двамата мъже си тръгнаха. Безмълвно се разминаха с Рой и Розовото листенце, които влачеха Арт за краката. Влязоха в колата си, затвориха вратите и седнаха в очакване.
— Е, дами — каза Рой с радостен глас, — тук ще е вашето Ватерло.
— Я си… — викна Джени.
— Кротко — прекъсна я Пег.
Боеше се Розовото листенце да не подходи към тях с чука.
Рой и жена му довлякоха тялото на Арт до съседното дърво и го облегнаха на него. Обърнаха към Пег кървавата маса — лицето му.
— Приятно прекарване! — каза Рой.
Розовото листенце им махна с чука за довиждане.
После Рой поднесе към устните си лъскава свирка. Наду я и над поляната прозвуча режещ ушите звук.
Докато се оттегляха припряно, тялото на Арт се срина. Розовото листенце понечи да се върне, но Рой я затегли към камиона.
Скоро той потегли, следван от колата на другите двама мъже.
Пег и Джени останаха сами.
Пег затвори очи. Заслуша се в бръмченето на отдалечаващите се двигатели на возилата. Дочуваше жуженето на пчелите и мухите и чуруликането на птичките.
— Да се измъкнем оттук! — каза Джени.
— Как?
— Остана ми един от ножовете. Онзи в чорапа ми.
— Той реже ли стомана?
— Не е нужно да реже точно стомана. Май някой скоро ще дойде за нас и ще отключи белезниците.
— Не го очаквам с нетърпение.
Тридесет и първа глава
Някакъв великан преследваше Корди през местност, осеяна с ослепително бели и голи дюни. Докато бягаше, тя уплашено проплакваше.
Ох, само да не ме улови!
Сянката му вече бе между нея и слънцето. Опита се да тича по-бързо. Оказа се непосилно, краката й затъваха в пясъка.
Видя как сянката му вече протяга ръце към нея.
Огромна длан я сграбчи за рамото. Пръстите й бяха сухи и костеливи.
Корди се обърна и отхапа малкото й пръстче.
Великанът изрева от болка и я пусна. Тя отново се затича. Изплъзна се от сянката му. Остави го далеч зад себе си. Но се беше изгубила, а и дюните изглеждаха непознати. Не искаше да остава сред тях след стъмване.
Къде са мама и татко?
Трябва да са наблизо. Не можеха да я оставят съвсем самичка на такова ужасно място.
Опита се да изкрещи, но пръстът на великана се намираше все още в устата й. Тя го изплю в ръка. Колко странно! Та той бе толкова малък, сякаш бе неин.
Сложи го на чуканчето на липсващия си собствен пръст. Пасна идеално.
Затича се отново, но пръстът падна и изчезна в пясъка. Тя коленичи и започна да рови.
Ах, ето го!
Задърпа го, но той не поддаде. Задърпа по-силно. От пясъка се показа цяла длан, после ръка…
Уплашена, тя отстъпи назад.
Онзи, който беше зарит в пясъка, се надигаше!
Най-накрая се измъкна целият и седна. От тялото му продължаваше да се сипе пясък. Той се ухили и каза: