Оставих пакета и излязох навън. Очаквах да не видя спирката, но за мое най — голямо учудване, тя беше на мястото си. Обърнах се и отново видях кооперацията.Качих се горе набегом и почуках на вратата. Нищо! Отворих и влязох. Бяха там и двете. Седяха на масата и белеха картофи.
— Нали обичаш пържени картофки! — изпяха двете в хор.
Някакви черни кръгове се гонеха пред очите ми. Почувствах как всичко в мен натежава и се свлякох на пода. Свестих се в леглото. Бяха забравили нощната лампа. От лявата ми страна спеше чернокосата, а отдясно русата. Имах чувството, че някой е забивал пирони в главата ми. Надигнах се в леглото и се опитах да стана. Всичко наоколо се завъртя и отново се намерих върху възглавницата. Миришеше на пържени картофи и разляна бира.
Сутринта когато се събудих, те вече се решеха пред огледалото. През отворената врата се чуваше някаква неясна мелодия. Станах, навлякох дрехите си и се измъкнах в коридора. Когато затворих вратата зад гърба си, отвътре се чу смях. Влязох обратно в стаята. Нямаше никой. Този път смехът се чуваше отвън. Отново излязох. Истеричното кикотене идваше отвсякъде. Сякаш някой беше навил някаква огромна машина за смях. Слязох долу и погледнах към спирката, с надежда тя да оправи всичко. Тръгнах към нея, без да се обръщам.
Качих се на първия трамвай и смехът престана. Ватманката беше руса. Затичах се към нея, но не беше тя. Трамваят влезе в някакъв подлез и стана тъмно. Хванах се за някаква седалка. Когато просветля, отново погледнах ватманката. Пак бе същата.
На моята спирка слязох. Там нямаше нищо. Само някаква светла линия се проточваше от изток и се губеше някъде на запад. Пресякох я и почувствах леко гъделичкане в мястото на допира. Продължих напред, но нищото не свършваше. Тогава се спуснах надолу. Там някъде трябваше да бъде краят…