— В един напълно прочистен от вагаарите крайцер. Искаш ли да ти кажа къде точно?
— Няма нужда. Вече знам — в коридора пред охлаждащото помещение на втория турболифт.
Люк изненадано погледна към табелката на най-близката врата. Очевидно шлемовете на вагаарите бяха с прецизни локатори.
— Какво искаш да кажеш с това „напълно прочистен от вагаари“? — продължи Естош.
— Не се ли сещаш? Ариергардът ти е унищожен. До последния боец.
— Нима? Интересно. Явно вие, джедаите, сте по-добри, отколкото предполагах. Грешката е моя.
— Грешка, за която платиха други — изтъкна Мара. — Но сигурно това е в реда на нещата. Не си чак толкова смел, че да дойдеш тук да рискуваш живота си, нали?
Естош мелодично цъкна с език.
— Благодаря за поканата, но съм принуден да откажа. Върховният главнокомандващ не поема рисковете на обикновения войник. Всеки със задълженията си.
— Върховният главнокомандващ, а? Впечатлена съм. Като говорим за дълг и задължения, не си жертвал повече от четирийсет от подчинените си за неколкостотин човека и неколцина чиси, нали?
— Разбира се. Почакай, майстор Скайуокър с теб ли е? Люк се поколеба, усещаше капана във въпроса. Естош бе готов да говори, но само ако бе сигурен, че зад гърба му не се промъква джедай.
От друга страна, ако Люк се обадеше, свободата на движенията му щеше да бъде ограничена, поне за времетраенето на разговора. А тъй като Фел и щурмоваците почти не се брояха, нямаше да е добра идея двамата с Мара да се задържат на едно място.
Мара бе стигнала до същия извод. За щастие бе измислила и как да решат проблема. Усмихна се подигравателно, измъкна дадения от Пресор предавател и вдигна вежди.
Люк кимна, тръгна по коридора към кърмата и извади същия предавател от колана си. Мара включи своя, доближи го до микрофона на шлема и кимна.
— Да, тук съм, Естош — заговори в предавателя Люк. — Какво искаш?
— Нищо особено — отвърна нехайно Естош, гласът му се чуваше по-слабо. Люк продължи към преддверието на турболифта. Сега бе моментът да провери какво точно бяха правили там вагаарите. — Просто не исках да се налага после да повтарям всичко. Прав си, наистина дойдохме да си отмъстим. Но не и на шепата изнемощели хора, които скоро ще умрат. Не, нашето отмъщение е към целия народ на чисите.
Колонистите вече започнаха да излизат от скривалищата и кътчетата, където се бяха спотаили до този момент. Щом зърваха Люк, повечето от тях веднага се скриваха обратно.
— Много хубаво е човек да си поставя високи цели в живота — отбеляза Мара. — Но на мен не ми се вярва особено нещо на борда на „Изходящ полет“ да ви помогне да съборите Чиското господство. Или вагаарите имат навика да използват високопарни думи без покритие?
— Подигравай се колкото си искаш, джедай. Но аз съм горе, а вие сте там долу.
Люк вече бе стигнал до преддверието на турболифта. Кабината бе затрупана с мъртви вагаари, в тавана й бе пробита дупка. Той влезе вътре и се извърна да натисне бутона.
И едва в този миг видя, че Евлин го бе последвала.
Той премига изненадано и изключи микрофона на предавателя.
— Какво правиш тук? — попита той строго.
— Исках да помогна.
В първия момент понечи да я прати обратно при Мара, където щеше да е в безопасност. Единственият начин да разбере какво са замислили вагаарите, бе да се качи на К-4. Ако там бяха оставили часови, щеше да е доста опасно.
Но нещо в изражението на момичето разбуди стари спомени…
— И по-нагоре от това няма да стигнете — прозвуча от предавателя гласът на Мара, тонът й бе внимателно подбран, за да изкара Естош от кожата му. — Да не би да си забравил, че сме в Редута?
— Искам да дойда с теб — продължи Евлин. — Моля те!
Люк се усмихна. „Искам да дойда с теб“. Все още помнеше с какво нетърпение бе изрекъл тези думи на първата „Звезда на смъртта“. Но Оби Уан Кеноби му бе отказал и бе отишъл сам да изключи прехващащия лъч, който не позволяваше на „Хилядолетния сокол“ да излети.
И бе намерил смъртта си.
Дали нещата щяха да се развият по друг начин, ако бе позволил Люк да го придружи? Разбира се. Вероятно тогава Лея нямаше да бъде спасена. Хан със сигурност не би направил нищо за нея, поне не и сам.
Но въпреки това той често бе лежал в тъмното с отворени очи, представяйки си как двамата с Бен успяват да победят Вейдър, спасяват Лея и отвеждат Арту и безценната „Звезда на смъртта“ на Йовин.
— А, значи дори и великите джедаи не са вездесъщи — отвърна подигравателно Естош. — Вероятно все пак съм подценил единствено бойните ви умения.
Нямаше място за съмнение, какво бе логичното, практичното решение. Евлин щеше да бъде изложена на риск, а и щеше да отвлича вниманието на Люк.